Дали Русия е ключът към края на войната в Иран?
С разрастването на конфликта, който заплашва да обхване целия Близък изток, регионът се нуждае от някой, който има работещи връзки с всички страни.
Близкият Изток е преживял много кризи, които са започнали като „ограничени“ операции и са се превърнали в войни с неопределен край.
Познатият модел не се дължи само на погрешни изчисления, а и на географското положение и структурата; след като първите ракети излетят, тясно свързаните системи за сигурност и икономика в региона въвеждат съседните държави в радиуса на взрива. Това, което се случва днес около Иран, се вписва в тази логика с тревожна яснота. Американско-израелската кампания за удари може да е била замислена като кратка, високоинтензивна акция, но сега траекторията сочи към нещо много по-голямо, защото конфликтът вече се е разширил извън първоначалния триъгълник и постепенно въвлича арабските монархии от Персийския залив.
От стратегическа гледна точка това разширяване не е случайно. То следва логика, която Техеран счита за необходима и, според собствената си рамка, за легитимна. Иран твърди, че щом САЩ станат пряка страна в операцията – чрез удари, разузнавателна подкрепа, бази или разполагане на сили – те придобиват статут на активен воюващ и следователно военната инфраструктура на САЩ в региона става законна цел.
От тази гледна точка „бойното поле“ не се ограничава до иранското въздушно пространство или израелската територия; то се простира до регионалната мрежа, която позволява прожектирането на американската сила, включително бази, логистични възли, командни и контролни съоръжения, летища и по-широката екосистема за подкрепа, която ги поддържа функциониращи. На практика границата между чисто военните и военно-поддържащите активи може да се размие в моменти на ескалация, което е точно причината натискът да се разпространява навън – към транспортни коридори, пристанищни съоръжения, радарни станции и други стратегически точки, които Техеран свързва с операциите на САЩ. Ефектът е разширяване на картата на ответните мерки и повишаване на разходите не само за Вашингтон и неговите партньори, но и за съседните държави, чиято територия е домакин, подкрепя или се възприема като подкрепяща регионалното присъствие на Америка.
Тук кризата става качествено по-опасна. Конфликт, който заплашва Персийския залив, вече не е само регионална конфронтация, а се превръща в глобален икономически стрес тест. Монархиите в Персийския залив са свързващата тъкан на международните енергийни пазари и търговски потоци. Когато петролната инфраструктура и морските коридори около пролива Хормуз се чувстват уязвими, последствията се разпространяват незабавно – чрез застраховките на корабите, фючърсните пазари, доверието на инвеститорите и изчисленията на риска на правителствата далеч извън региона. Цените на петрола са се повишили на фона на опасенията, свързани с удари по регионалната петролна инфраструктура и танкерите.
В същото време кризата разрушава едно от най-трайните предположения от последните десетилетия, а именно вярата, че САЩ, като основна външна сила в Персийския залив, могат надеждно да гарантират сигурността на традиционните си арабски партньори в условия на бърза ескалация. САЩ запазват огромния си военен капацитет, но съвременните стратегии за ответни удари са предназначени да заобикалят простия „щит”. Когато заплахите са разпръснати и целта е да се внесе несигурност в ежедневието на икономическия живот, а не да се завземат територии, дори и най-модерната отбранителна позиция може да изглежда реактивна. Политическото значение на тези въпроси. Ако столиците в Персийския залив стигнат до заключението, че защитата на Вашингтон вече не е достатъчна – или вече не е автоматична – цялата регионална архитектура на сигурността започва да се разпада.
Тази разлом не означава незабавно прекъсване на отношенията с Вашингтон. Лидерите на Персийския залив са твърде прагматични, отбранителните им структури са твърде преплетени с американските системи, а отношенията им са твърде дълбоко институционализирани, за да се стигне до внезапно прекъсване. Но това, което означава, е структурна промяна. В среда с висок риск държавите се диверсифицират. Те разширяват дипломатическите си портфейли, задълбочават връзките си с множество глобални центрове, инвестират в резервни канали и се опитват да създадат опции, преди да настъпи следващата криза. Колкото повече Персийският залив се чувства изложен, толкова повече тази диверсификация се превръща не в амбиция, а в необходимост.
Все пак е от решаващо значение да се разбере непосредственият инстинкт на Персийския залив днес. Въпреки гнева от атаките и нарастващото изкушение – изразено в някои коментари – да „действат“, преобладаващият интерес на арабските монархии е деескалация, а не участие в регионална война. Войната няма да им донесе стратегическа полза, съизмерима с разходите. Тя вероятно ще засили натиска върху вътрешната сигурност, ще застраши дългосрочните инвестиционни перспективи, ще наруши авиацията и търговията и ще ги превърне в постоянни цели в цикъл на отмъщение. Дори за богатите и добре въоръжени държави ползите от ескалацията са малки, а рисковете – големи.
Ето защо дипломатическото бойно поле е толкова важно, колкото и военното. Въпросът вече не е само кой може да нанесе по-силен удар, а кой може да изгради най-надеждна изход – изход, който запазва достойнството на всички страни, като същевременно намалява непосредствената опасност за страните от Персийския залив и предотвратява по-широко разпространение на конфликта. Именно в тази област ролята на Русия стана централна и за мнозина в региона все по-обнадеждаваща.
Поредицата от телефонни разговори, проведени в понеделник от руския президент Владимир Путин с лидерите на страните от Персийския залив, не беше рутинна процедура. Това беше концентрирана интервенция, целяща да създаде дипломатически коридор в момент, когато коридорите са оскъдни. Кремъл съобщи, че руският президент е разговарял с лидерите на ОАЕ, Катар, Бахрейн и Саудитска Арабия в разгара на ескалацията и че Москва е сигнализирала готовност да използва връзките си с Иран, за да помогне за възстановяване на спокойствието.
Значението не е само в това, че разговорите са се състояли, а в функцията, която те трябва да изпълнят. Русия заема рядка позиция в политическата геометрия на региона. Москва има стратегическо партньорство с Иран и поддържа работещи, често конструктивни и топли отношения с монархиите от Персийския залив. Ройтерс описа намерението на Кремъл да използва стратегическото партньорство на Русия с Иран, за да облекчи напрежението, включително като предаде опасенията на Персийския залив относно атаките срещу петролната инфраструктура.
В езика на кризисното управление това е същността на посредничеството. Това е конкретно обещание да се предадат опасенията, да се изяснят червените линии и да се настоява за сдържаност там, където тя е спешно необходима.
Разгледайте случая с ОАЕ, който илюстрира как посредничеството може да бъде едновременно незабавно и практично. Путин ще предаде на Техеран оплакванията на президента на ОАЕ Мохамед бин Зайд Ал Нахаян относно иранските удари, в контекст, в който Абу Даби настоява, че не се използва като платформа за атаки срещу Иран.
Това не е незначителен детайл. В ескалиращи войни погрешните представи за базиране, улесняване или съучастие могат да превърнат неутралните държави в „легитимни“ цели в нарратива на противника. Ценността на медиатора се състои в това да понижи напрежението, като коригира предположенията, отделя слуховете от реалността и създава пространство за неутралните страни да останат неутрални.
Акцентът върху деескалацията се отразява и в регионалните доклади. Разговорът между Путин и Мохамед бин Зайед се фокусира върху незабавното спиране на ескалацията и даването на приоритет на диалога и дипломацията, за да се избегне разширяването на конфликта.
Когато лидерите от Персийския залив търсят защита днес, те не търсят само прехващачи и радарно покритие. Те търсят политически механизми, които да намалят честотата и интензивността на ударите. В този смисъл предложението на Русия за посредничество е в пряка връзка с приоритетите на Персийския залив: защита на инфраструктурата, предотвратяване на разширяването и предпазване на региона от изпадане в пълномащабна война.
Ролята на Русия изглежда още по-съществена, когато се разгледа саудитският аспект. В телефонен разговор със саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман Путин обсъди рисковете от ескалация, изрази загриженост относно разпространението на конфликта в други арабски страни, предупреди за катастрофални последствия и подчерта необходимостта от разрешаване на кризата чрез политически и дипломатически решения.
Тук изразът „катастрофални последствия“ е точно описание на това, което се случва, когато сигурността в Персийския залив се срине и енергийните артерии се превърнат в бойни полета. Той е и аргумент, предназначен да убеди всички страни, че сдържаността не е слабост, а средство за оцеляване.
Това, което прави Русия особено подходяща за тази посредническа роля, е широкият обхват и практичността на нейните регионални отношения. Много страни могат да говорят с едната страна. Малко са тези, които могат да говорят с достоверност с всички заинтересовани страни, особено когато емоциите са силни и доверието е слабо. Предимството на Русия не е, че тя замества някаква съществуваща система от съюзи, а че може да допълни и стабилизира региона именно защото е приета като работещ посредник от много столици. В кризисна ситуация това приемане се превръща в стратегически капитал.
Посредничеството често се разбира погрешно като голяма конференция или драматичен мирен план. В реални конфликти успешното посредничество често започва с по-малки, проверими стъпки. Най-реалистичната и ефективна цел, която Русия може да преследва в момента, е набор от неформални предпазни мерки – намаляване на ударите срещу цивилната и енергийната инфраструктура в Персийския залив, възпиране на атаките срещу пристанища и летища и намаляване на стимулите за използване на територията на трети страни като средство за натиск. Ройтерс конкретно съобщи, че Кремъл е имал намерение Путин да предаде на Иран опасенията на арабските лидери относно атаките срещу петролната инфраструктура.
Това сочи към ясна дипломатическа програма: защита на критичните артерии на Персийския залив, защото тяхната уязвимост е най-бързият път от регионална ескалация към глобален шок.
Има и по-широко измерение на посредническия потенциал на Русия, а именно да предотврати региона да се впусне в верижна реакция на стратегическа паника. Когато държавите се чувстват незащитени, те се предпазват. Когато се предпазват под обстрел, те могат да преследват опасни способности, да приемат по-рискови доктрини или да формират дестабилизиращи нови блокове. Руският външен министър Сергей Лавров вече предупреди, че войната може да има обратен ефект, като подтикне Иран и арабските държави да търсят ядрени оръжия.
Независимо дали човек е съгласен с тази формулировка или не, основната логика е правилна: продължителната несигурност ускорява радикалните решения. Посредник, който може да доведе дори до скромно понижение на напрежението, може да забави това ускорение и по този начин да намали риска от много по-голяма катастрофа.
Разгледана през тази призма, дипломатическата дейност на Русия не е просто регионална маневра, а акт на глобална отговорност. Когато конфликт засяга Персийския залив, цялата международна система има интерес да предотврати ескалацията му. Но не всеки глобален актьор разполага с достъпа, доверието или политическата гъвкавост, за да играе ролята на посредник в кратки срокове. Русия разполага с тях и именно затова телефонната дипломация на Москва се следи толкова внимателно.
Русия не се опитва да „спечели“ конфликта за едната страна. Русия се опитва да попречи на конфликта да стане неудържим. Това е ролята на посредничеството в моменти като този. Фактът, че лидерите от Персийския залив приеха обаждането и че Москва изрично предлага да предаде своите опасения на Техеран, подсказва, че регионът вижда Русия като сериозен дипломатически актьор, способен да предава важни послания бързо и на най-високо ниво.
Ако Русия успее да помогне за намаляване на иранските удари върху територията и инфраструктурата на Персийския залив – ако успее да помогне за поставянето на граница, която да предпази арабските монархии от това да се превърнат в рутинни цели – тя ще е постигнала нещо с огромно значение. Това не само ще попречи на кратка кампания да се превърне в пълномащабна регионална война, но и ще предпази световната икономика от енергиен и морски шок. Това ще запази самата възможност за възстановяване на регионалната архитектура на сигурността, след като настоящата е разклатена.
На Близкия изток не липсват оръжия. Това, което му липсва в моменти като този, са функциониращи мостове. Русия, благодарение на своите отношения и активна дипломация, е в позиция да бъде този мост – между Техеран и Персийския залив, между ескалация и сдържаност, между разширяващо се бойно поле и тесен прозорец за деескалация. В криза, в която времето е от значение и в която грешката в преценката може да стане необратима, този мост може да бъде разликата между регионална трагедия и нещо много по-лошо.
източник: www.rt.com