Слово на Вселенския патриарх Вартоломей при посрещането на Българския патриарх Даниил във Вселенската патриаршия
Ваше Блаженство, Софийски митрополите и Патриарше на Автокефалната църква в България, зело възлюблени в Христа брате и съслужителю господин Данииле,
С голяма радост и сърце, славословещо спасителното име на нашия Господ Иисус Христос, на Оногова, Който ръководи кораба на Неговата света Църква, посрещаме Вас, Блаженнейши брате, заедно с Вашата почетна делегация в дворите на винаги светещия Фенер. Облобизаваме Ви братски и отправяме слово на утеха и любов от престола на Архиепископа на Константинопол – Новия Рим, и Вселенски патриарх, който в най-ново историческо време е един престол на смирението и кротостта, но в същото време престол крепък и жив, който обгръща и благоукрасява цялата земна шир.
Добре дошли, прочее, в майчините шатри; добре дошли във Великата Христова Църква, която сгрява поверения Вам народ; добре дошли днес като духовни пастири в обновената Ясла на Новия Константинополски Витлеем, в която се възражда Източната Църква в Светлината на Родилото се Божие Слово.
Посещенията на тяхната майка кърмителница, осъществявани от страна на всички пастири на словесното Христово стадо в дух на мир и в настроение на единение, не са само едно формално задължение, а представляват трайно и ненатрапчиво проявление на Тайнството на истинското общение и взаимопроникващо взаимодействие (перихореза) в Христа. Посредством осъществяването и възпламеняването на отеческите догмати и нравствени предания в божествената Евхаристия, тези посещения стават неразлъчна част от църковната истина и обновяват жадуваното единство на вярата.
„Що е то духовно единство? Така, както духът съчленява всички членове в тялото, и прави от различните членове – едно, така също и тук. Затова е даден духът, за да обединява онези, които по принцип и по различни начини са били разделени“. Такъв един смирен служител и слуга на единството на Църквата в Пресветия Дух, препасан с Господния убрус на Умиването на нозете, е и Архиепископът на този град. Той пази това драгоценно съкровище на вярата. Той умножава завещаното, трудейки се с непринуденост и на скришно върху таланта. Той благовести това завещание, славословейки подобно на ангелите, които пеят днес: „Слава във висините Богу“, тоест той благовести мира на земята, благовести единомислието и съгласието в единството. Единствено и само от тази завещана отговорност извира изначалната жертва на всекиго от служащите през вековете тук Първосвещеници.
Изпълняването на тази Божия заповед – в пълнотата на нашия дълг – не означава някаква почетна привилегия. Ние с радост и с ликуване вървим по тоя път. Не изпадаме в самохвалство заради Божия дар. Не се превъзнасяме заради плодоношението на семето на вярата. Не се възгордяваме заради постоянния труд на Господнето лозе. Напротив, носим със съзнание, безмълвие, молитва, разсъдителност и непрестанна бдителност благото иго и лекото бреме на Христа, гледайки към общото преуспяване и благоденствие на Църковното тяло.
Повтаряме, прочее, отново с непринудена искреност нашето чувство на радост от Вашето присъствие в Константинопол, Ваше Блаженство, в този знаменателен празничен ден на Рождество Христово. Това съвпадение с Рождество Христово има особено сотириологично значение, понеже поставя едно ново начало в отношенията между майката Църква и нейната дъщеря в България. Връзките на родство в Светия Дух между Поместните църкви не са връзки, основани на обичая и на етикета. Единомислието и тъждествеността във вярата и изобщо в живота на Църквата, които се проявяват чрез тези връзки, представляват израз на Самия Христос, на Родилото се Слово Божие, Което обитава у нас и у Вас.
Често пъти при посрещането на различни пастирски проблеми и на различни казуси от църковното всекидневие ние сме склонни да забравяме, че при нас теория и практика са тъждествени и няма възможност, както при други системи, за тяхното отделяне. Не можем да благовестим мира и единството, а да живеем в смут и разделение. Православната църква, Източната Църква, има за своя изключителна отправна точка мисленото слънце на правдата, нашия Господ Иисус Христос, и не може да живее без съгласието и без единството в Христа.
Нашата Църква тук – бидейки вярна на принципа, че последните ще бъдат първи, както и обратното – утвърждавайки единството, вседушевно жадува това единство и отхвърля разделенията. Подвизава се за разбирателството и се бори за преодоляване на несъгласията. Лекува раните, подминава грешките и поменава добродетелите на своите чеда. Тя похвалява грижовната признателност на дъщерите към майката. Тя пробожда, подобно на пеликан собствената си вътрешност, за да вдъхне живот на своите потомци.
Вашето присъствие днес във Фенер и съслужението ни с Вас утре потвърждават това, което току-що казахме. Уверени сме, че всичко това се намира във Вашето сърце и че вече – посредством тихия полъх на Пресветия Дух – сте осезали тайнствено неизречимите, надвремеви и божествени събития, които се осъществяват в това осветено място.
Тук бива поддържан Кръстът на църковното мъченичество и се проповядва истината на Възкресението. Тук съществуват съвместно величието с нищетата и бедността – по примера на Христа. Тук се преплитат унизеността с въздигането. Тук се срещат смъртта и животът. Тук ветхото и новото се съчетават и така изтъканият хитон на вярата обгръща цялата вселена.
Различията по частни въпроси, които намираме в нашата Църква, не засягат единството и съгласието по отношение на съществените въпроси. Съществуването на тези дребни частни различия е желано, доколкото те разкриват многообразието и дават възможност за многостранност в единството. Напоследък някои се опитват да създадат разцепления в тази хармония и единство на съчленената с изкусност мозайка, представяйки Великата църква като всяваща произвол и престъпваща установленията. Това, със сигурност, представлява измама и целенасочена подмяна на истината. Никога Църквата на жертвата не е изменяла своето битие, сиреч не е превръщала себеотдадеността на служението – в упражняване на власт. Неизменното и благоговейно пазене на отеческите завети не може да бъде предмет на порицание.
Разбираме трудността нашето време да схване църковната логика, тоест да схване начина на мислене и на действие на божествените Отци, които съставляват Вселенските събори, както и духа на съборните решения, които определят историческия ход на Христовата Църква. Не можем по никакъв начин да се отклоним от пътя на нашите Отци. Тази наша невъзможност по никакъв начин не означава някаква безплодна привързаност към миналото. Църквата се осъвременява по един тайнствен и незабележим начин. Тя се осъвременява в лицата на светиите, които всяко поколение ражда. Нашата Църква е Църква на Свещеното Предание, което представлява неизчерпаем живоносен извор и въплъщение на нашата вяра.
В този смисъл присъствието и установените от Църквата отговорности на Константинополския архиепископ са неотделим и неотнимаем, но още повече – първенствуващ елемент от това, за което говорим. Това напомняне е необходимо поради простата причина, че особеното място на Константинополския архиепископ в междуправославен план в последно време, се превръща в камък за препъване, понеже логиката и користните стремления у някои надделяват и се опитват да преобърнат преданието. Твърдо вярваме обаче, че преизобилно изливащата се Божия благодат в Църквата ще просвети ума и и сърцата на съмняващите се и рано или късно те ще дойдат до съгласие в името на благото на Църквата.
В заключение на това братско приветствие, още веднъж Ви облобизаваме с целованието на любовта и се обръщаме към Вас с „Радуйте ся!“, Ваше Блаженство, а чрез Вашата почетна личност към цялото почитаемо Свещеноначалие на Църквата в България, на благоговейния клир, на преподобните монашески братства и на христолюбивия народ. Предвкусвайки вече радостта от предстоящата добра среща, благопожелаваме и се молим, щото Господ Иисус Христос, Който заради нас и заради спасение на човечеството Сам стана човек, да донесе мир в света и в нашите сърца.
Честито и благословено Рождество Христово. Добре дошли, Блаженнейши брате, заедно с почетната и възлюблена Ваша делегация.
