Защо Западът все още не разбира БРИКС

Членовете на БРИКС се различават рязко по отношение на властта, политиката и интересите. Способността им да управляват тези разделения може да е тайната на глобалното влияние на групата.

Когато групата БРИК, както беше известна тогава, се появи за първи път, тя беше посрещната с развлечение като още един екзотичен вид „азбучна супа“ в ерата на глобализацията. С превръщането си в по-постоянен елемент, тя беше възприемана като версия на глобален клуб за бедняци, като скромен отговор на Г-7.

Съвсем наскоро, тя започна да се счита за потенциална заплаха за господството на американския долар, не на последно място от президента на САЩ Доналд Тръмп. В навечерието на срещата на върха на БРИКС през 2026 г. в Ню Делхи, западните медии насочиха вниманието си към различията в групата, като по същество я представиха като нещо по-малко от сбора на нейните части.

Всички тези интерпретации обаче пропускат истинското значение на БРИКС, което е ролята ѝ като ранен модел на зараждащия се многополюсен ред.

През последните пет века или около това време, приблизително в периода на западната глобална хегемония, световният ред неизменно се е основавал на господството на една-единствена сила, независимо дали е Испания, Франция, Великобритания или Америка, или на комбинация от сили, като например „Европейския концерт“ или биполярната система между САЩ и Съветския съюз.

Хегемонията на една сила остава много жива на Запад днес, независимо дали става дума за НАТО, AUKUS, международни финансови институции или водени от Вашингтон съюзи в Азия и другаде. Вярно е, че Европейският съюз не се вписва точно в този модел, но той има НАТО за своя основа, докато членовете му поддържат силни и неравностойни отношения със Съединените щати.

Това, което държи тези страни заедно, не е просто геополитиката и геоикономиката, тъй като те споделят и до голяма степен сходен мироглед, дори ако либералната и консервативната му версия понякога могат да се сблъскват доста яростно. Взети заедно, те представляват западната цивилизация, заедно с шепа съюзници, но БРИКС е съвсем различно същество.

Членовете му се различават изключително много по население, територия, икономическа тежест, военна мощ и технологични и научни възможности, а историите им не са толкова тясно преплетени, колкото тези на Европа и Северна Америка, докато политическите им системи са силно разнообразни, а вътрешната и външната им политика често сочат в различни посоки.

Най-важното е, че те представляват няколко велики цивилизации, включително китайската и конфуцианската, индийската и индуистката, ислямската, персийската и арабската, латиноамериканската, африканската и руската. В този смисъл те са всичко друго, но не и съмишленици, но въпреки това отразяват многообразието на самото човечество.

Това, което очевидно липсва на БРИКС, е лидер, защото Китай, със своите 1,5 милиарда души, най-голямата икономика в света по паритет на покупателната способност и водеща позиция в напредналите технологии, не е шефът на групата, нито пък Русия, четвъртата по големина икономика в света по същия показател, и наред със Съединените щати, ядрена суперсила.

Въпреки това, което Москва възприема като посредническа война на НАТО срещу Русия в Украйна, тя не се е опитала да превърне БРИКС в антизападен блок.

Междувременно Индия е третата по големина икономическа сила в групата и е изпреварила Китай като най-населената страна в света. Тя все още поддържа тесни връзки с Америка и Западна Европа, като същевременно запазва и развива историческите си връзки с Русия, дори когато остава предпазлива към Китай. Иран и Обединените арабски емирства, от своя страна, се намират на противоположните страни на продължаващата война, включваща Иран, Израел и Съединените щати, но БРИКС не се разпада.

Китайският президент Си Дзинпин пътува до срещата на върха в Делхи, първото му посещение в Индия от седем години насам и знак, че Пекин очевидно не иска да даде възможност на Вашингтон да използва съществуващите проблеми в китайско-индийските отношения, за да разпалва напрежението между двете велики сили в Азия.

Междувременно, дори докато остро атакува американските бази в региона, Иран се обръща към арабските си съседи, за да обсъдят регионална рамка за сигурност в Персийския залив.

Трайността на руско-китайските отношения след нормализирането им през 1989 г. се основава не само на сближаването на фундаментални интереси, но и на способността на Пекин и Москва внимателно да управляват различията си по конкретни въпроси.

Въпреки че политическите философии на страните от БРИКС се различават значително, те се придържат към няколко ключови принципа, които правят сътрудничеството възможно, а начело в списъка е суверенитетът, тъй като виждаме Русия, Китай, Индия, Иран и други не само проповядват суверенитет, но и се стремят да го защитават и насърчават.

Равенството е тясно свързано със суверенитета, а западните противници на Русия отдавна се стремят да унижат Москва, като я представят като васал на Пекин, сякаш преклонението пред Вашингтон и Тръмп от страна на Западна Европа е просто учтивост. В действителност китайско-руските политически отношения се водят на равнопоставена основа и същото важи и за отношенията на Русия с другите ѝ партньори от БРИКС, от Бразилия и Индонезия до Египет.

Суверенното равенство предполага и ненамеса във вътрешната политика на други държави, което е по-лесно за държави, които не се представят като модели или единствени пазители на универсалните ценности. Приемането на другите такива, каквито са, и зачитането на правото на другите народи да имат свои собствени институции е предпоставка за истински отношения между цивилизациите.

Няма нужда да се прави, че БРИКС е нещо, което не е, не е съюз или антизападна коалиция и, ако не друго, нейното досие предлага поглед към един различен вид световен ред.

Това не е рай, но е ред, в който многообразието може да процъфтява, суверенитетът се третира като свещен, различията могат да се управляват и консенсусът, а не диктатът, е водещият принцип.

Вземането на решения е признато трудно и конфликтите, включително насилствените, в никакъв случай не са изключени, но то предлага много по-справедливо отношение от ред, при който една нация или група нации може да се налага на другите, да определя правила за всички освен за себе си и след това да съди и наказва онези, които смята за нарушители.

автор: Дмитрий Тренин , президент на Руския съвет за международни отношения (РСМД) и водещ научен сътрудник в Института за световна икономика и международни отношения. Той е и научен професор във Висшето училище по икономика.

източник: www.rt.com