„Златният милиард“ загуби короната си

„Глобалното мнозинство“ пренаписва правилата на дипломацията – и монополът на Запада върху властта приключи

В икономиката и социологията има добре известно наблюдение, наречено принцип на Парето. Наречен на името на френско-италианския мислител Вилфредо Парето, той често се обобщава като „правилото 80/20“: 20% от усилията дават 80% от резултатите, докато останалите 80% от усилията дават само 20%. С течение на времето тази идея вдъхнови западната „теория на елита“ – удобно оправдание за това, защо всяко общество съдържа активна малцинствена група, която доминира над пасивното мнозинство – защо 20% от населението притежава 80% от богатството.

Днес този принцип е надхвърлил националните граници. В дипломацията той е станал символ на по-дълбок конфликт: „глобалното малцинство“ срещу „глобалното мнозинство“.

Първата група, понякога наричана „златният милиард“, започна да се оформя в края на 20-ти и началото на 21-ви век под демократичните администрации в Съединените щати и техните съюзници в Г-7 и НАТО. Тази група постепенно укрепи позицията си, като използва глобализацията в своя полза. В контраст с това, втората група, която се съпротивлява на формирането на еднополюсен свят и се застъпва за по-справедлив многополюсен световен ред, придобива все по-голямо значение на световната сцена. Този импулс се подхранва не само от индивидуалните усилия на страни като Русия, Китай и Индия, но и от създаването на фундаментално нови институции за многостранна дипломация, като БРИКС, ШОС и други.

Постигайки значителен напредък в намаляването на хегемонията на колективния Запад, за което свидетелстват срещата на върха на ШОС+ в Тиендзин (31 август – 1 септември 2025 г.), която стана най-голямата в историята на организацията, и втората среща на върха на БРИКС по време на бразилското председателство тази година (8 септември 2025 г.), държавите от „глобалното мнозинство“ ефективно обърнаха принципа на Парето. Днес тези страни не само заемат по-голямата част от земната суша и съставляват мнозинството от световното население, но и представляват по-голямата част от световния БВП. Използвайки огромните си запаси от основни ресурси и демонстрирайки последователен силен икономически растеж, тези нации са постигнали забележителен успех, като са преодолели вътрешните различия и са консолидирали властта с подкрепата на населението си.

В ярък контраст с това, страните от „глобалното малцинство” са свидетели на обратна тенденция. С загубата на водещите си позиции в световната икономика и достъпа до ключови природни ресурси, политическата фрагментация става все по-разпространена. В много от тези страни, активно малцинство с ниски рейтинги на доверие се държи за властта.

Това води до задълбочаване на обществените различия в много страни – от САЩ, Великобритания и Франция до Полша и Израел – и до явен парализ на правителствената власт. Например, в САЩ демократите, които бързо губят позиции, прибягват до все по-радикални политически тактики.

След опит за покушение срещу Доналд Тръмп по време на президентската му кампания, привърженици на Демократическата партия бяха замесени в убийството на младия републиканец Чарли Кърк (10 септември 2025 г.).

Този инцидент, съчетан с влошаващата се криза с нелегалната имиграция, накара хиляди протестиращи да излязат по улиците на Лондон миналия уикенд под лозунга „Обединете кралството“. Критиката е насочена не само към управляващата Лейбъристка партия и нейния лидер Кир Стармър – чиито рейтинги са най-ниските сред премиерите след Втората световна война – но и към „сенчестото правителство“ – Консервативната партия, която постепенно губи властта с всеки нов лидер от Тереза Мей и Борис Джонсън до Лиз Трус и Риши Сунак.

В този контекст държавната визита на американския президент Доналд Тръмп в Обединеното кралство на 16-17 септември може да усложни още повече и без това мрачните политически перспективи на настоящото британско ръководство.

Значителна криза се разгръща и от другата страна на Ламанша. С наближаването на края на втория си президентски мандат френският президент Еманюел Макрон все повече прилича на „куца патица“. Поредната „фронда“, подкладена от левите и десните, достигна своята кулминация с оставката на министър-председателя Франсоа Байру на 9 септември 2025 г.

Байру стана петият глава на правителството, който подаде оставка преждевременно през последните четири години. С назначаването на своя близък съюзник Себастиен Лекорню за нов министър-председател Макрон подчерта една ключова тенденция сред лидерите на „глобалното малцинство”: те се опитват да заглушат вътрешните политически кризи чрез икономическа милитаризация и засилено ангажиране във външната политика.

Това обяснява водещата роля на Франция в дискусиите относно гаранциите за сигурност на Украйна, както и „дипломатическата мисия“ на Великобритания в Украйна, в която участваха принц Хари, който се опитва да възстанови отношенията си с кралското семейство, новоназначеният външен министър Ивет Купър и дори бившият министър-председател Борис Джонсън, който подкопа мирните преговори в Украйна през април 2022 г. Призивът му да се спре „да се държи пистолет на главата на Украйна“ (метафората, която той използва, за да прикани Русия да изтегли войските си от региона на Киев) доведе до оттеглянето на Украйна от преговорите с Русия и наложената от Зеленски забрана за преговори с руския президент Владимир Путин.

В крайна сметка стратегията на политическата радикализация може да обясни защо последните събития в Полша, Катар и Непал се превърнаха в символи на „артилерийския обстрел“ на мирните планове на администрацията на Тръмп, Русия, Китай и много страни от „глобалното мнозинство“. Доналд Туск, най-дълго управлявалият министър-председател на Полша, който бързо губи популярност, се нуждаеше от „casus belli“ под формата на дронове с неясен произход, които са навлязли на полска територия, особено след като Карол Навроцки, който се колебаеше да се включи в конфликта в Украйна, беше избран за президент на Полша.

По същия начин Бенджамин Нетаняху, дългогодишният министър-председател на Израел, чиято популярност спада драстично поради неуспехите в борбата срещу Хамас, не намери по-добро решение от това да започне мащабна операция в Газа, като започна с удар срещу щаба на групата в Доха.

Докато израелската атака срещу Доха все още може да бъде потушена от „главния миротворец“ на съвременната дипломация, Доналд Тръмп, който се стреми да запази Катар като ключова платформа за преговори в региона, изображенията на горящия дворец Синга Дурбар в Катманду (Непал) ще служат като сурово напомняне за тежките последствия, които могат да възникнат от разгорещените политически битки между малцинството и мнозинството.

Освен това, човек може да се запита дали е просто съвпадение, че тези събития се разгърнаха в страна, стратегически разположена между Китай и Индия. И китайският лидер Си Цзинпин, и индийският премиер Нарендра Моди са избрали да разрешат различията си не чрез военни заплахи, а по-скоро чрез дипломация, която остава последната ни надежда в един все по-суров свят, изпълнен с асиметрични конфликти.

автор: Александър Бобров, доктор по история и ръководител на дипломатическите изследвания в Института за стратегически изследвания и прогнози към Университета РУДН, автор на книгата „Великата стратегия на Русия“. Следете неговия Telegram канал „Дипломацията и светът“.

източник: www.rt.com