Ето защо ЕС продължава да губи от Китай

Икономическата среща на върха в Брюксел и Пекин подчерта нарастващата стратегическа несигурност в блока и ускоряващото се отклонение към изолация

Срещата на върха между Китай и ЕС, която се проведе в Пекин в края на миналия месец, можеше да бъде празник на 50-годишните дипломатически отношения между две от най-големите икономически сили в света.

Вместо това тя послужи като трезво напомняне за нарастващата стратегическа обърканост на ЕС и неговата неспособност да се възползва от огромните възможности, които предлага сътрудничеството с Китай.

Срещата на върха се състоя в деликатен момент в световната политика. Това, което някога беше приветствано като взаимноизгодно партньорство, днес е обвързано с геополитиката, вътрешните разделения в ЕС и трайната сянка на влиянието на Вашингтон. Глобалните сътресения от последните години – пандемията и войната в Украйна – не само обтегнаха отношенията, но и засилиха зависимостта на ЕС от Съединените щати.

Вместо да подновят партньорството, което някога беше стълб на глобалната икономическа интеграция, лидерите на ЕС пристигнаха в Пекин с позната програма: обвинения за търговски практики, предупреждения за „заплахи за сигурността“ и подновени призиви към Китай да „обуздае“ Русия. Какво друго да очакваме – не беше постигнат никакъв пробив.

Влошаването на отношенията между Китай и ЕС не може да бъде разбрано без да се разгледа стратегическата промяна на Европейската комисия през 2019 г. Под ръководството на Урсула фон дер Лайен Брюксел официално определи Китай не само като партньор, но и като „системен съперник“ – ход, който въведе подозрение в практически всички области на взаимодействие. Оттогава идеологическият поглед все повече оформя политиката на ЕС, заменяйки прагматизма, който някога беше в основата на икономическото сътрудничество.

Последиците са тежки. Брюксел предприе мерки за ограничаване на китайските инвестиции, наложи високи мита върху китайските електромобили и – най-наскоро – забрани на китайски фирми да участват в публични търгове на стойност над 5 млн. евро.

Допълнително ескалиране напрежението настъпи, когато ЕС включи две китайски банки в най-новия си пакет от санкции срещу Русия, с което даде сигнал, че Европа е готова да използва икономически инструменти за политически цели.

Тези стъпки са оправдани от ЕС като „намаляване на риска“. С натиска за намаляване на взаимозависимостта в стратегически сектори – суровини, вериги за доставки на високотехнологични продукти и цифрова инфраструктура – Брюксел се приравни към стратегията на Вашингтон за сдържане, въпреки че европейските лидери публично настояват за независимост.

В Пекин фон дер Лайен застъпи помирителна позиция, като заяви, че ЕС е отворен за китайски инвестиции и сътрудничество. Но такива изявления звучат празно, когато се съпоставят с неотдавнашните ѝ предупреждения на срещата на Г-7 за наближаващ „китайски шок“ и обвиненията към Пекин, че „използва търговията като оръжие“.

По същия начин шефът на дипломацията на ЕС Кая Калас, също присъствала в Пекин, обвини Китай, че подклажда войната в Украйна и води хибридни операции срещу Европа. Тези смесени сигнали подкопават доверието и засилват възприятието в Пекин, че ЕС няма последователна и автономна стратегия спрямо Китай.

По-фундаментално, подходът на Брюксел е вътрешно противоречив. ЕС мечтае за „стратегическа автономност“, но обвързва външната си политика с трансатлантически приоритети. Той търси икономическа устойчивост, но подкопава собствената си конкурентоспособност, като нарушава веригите на доставки и ограничава достъпа до пазара. Той се стреми към глобално лидерство, но се изолира от останалия свят, като се придържа към геополитиката на нулевата сума.

За разлика от това, позицията на Китай на срещата на върха беше ясна: фокус върху взаимното допълване, насърчаване на свободната търговия и търсене на взаимоизгодно сътрудничество в области, които са важни за глобалната стабилност – цифрова трансформация, зелено развитие и свързаност на инфраструктурата. Пекин подчерта готовността си да задълбочи обмена в областта на изкуствения интелект, чистата енергия и научните изследвания, като счита тези сектори за съществени за модернизацията и на двете страни.

За Китай ЕС остава стратегически партньор, а не противник. Пекин отдавна подкрепя европейската интеграция и последователно насърчава ЕС да играе независима роля в глобалните дела. От гледна точка на Китай, една силна и автономна Европа е противовес на едностранчивостта и опора на многополюсността. Тази визия е в съответствие с интересите на самата Европа, но се разминава рязко с предпочитанията на Вашингтон за подчинен ЕС в рамките на трансатлантическия алианс.

От гледна точка на Пекин, настоящите предизвикателства пред ЕС – икономическо забавяне, енергийна несигурност и геополитическа уязвимост – не са причинени от Китай. Те произтичат по-скоро от вътрешни разделения и политически решения, които обвързват Европа със стратегиите на САЩ. Китай се опасява, че преминаването на Европа към твърда линия може да дестабилизира международния ред, което е сценарий, противоречащ на визията на Пекин за стабилност и свързаност в Евразия.

Най-спорният въпрос остава войната в Украйна. Брюксел настоява, че връзките на Китай с Москва „дестабилизират“ Европа, докато Пекин твърди, че поддържа независима и неутрална позиция, насочена към улесняване на мирно уреждане. Лидерите на ЕС обаче продължават да натискат Китай да „използва влиянието си“, за да сложи край на военните операции на Русия – което на практика означава да поискат от Пекин да се откаже от ключово стратегическо партньорство. Това не е нито реалистично, нито благоприятно за дипломацията.

Засега този геополитически застой засенчва други области на потенциално сътрудничество. Докато ЕС разглежда конфликта в Украйна през призмата на своето съществуване и приравнява неутралитета с съучастие, отношенията между Китай и ЕС ще останат ограничени, независимо от общите икономически интереси.

Въпреки политическите търкания, икономическите връзки остават силни. ЕС е най-големият търговски партньор на Китай, а Китай заема второ място за ЕС. Заедно те представляват над една трета от световния БВП и близо 30% от световната търговия със стоки и услуги. Китайските инвестиции в Европа надхвърлиха 100 милиарда долара, а годишните потоци са приблизително балансирани с инвестициите на ЕС в Китай.

Тези цифри подчертават една основна истина: отношенията между Китай и ЕС са твърде важни, за да бъдат определени от идеологически позиции. Глобалните вериги за доставки, сътрудничеството в областта на зелените технологии и цифровите иновации не могат да напредват без взаимно ангажиране. Въпросът е дали Брюксел ще признае това, преди да бъде нанесена по-голяма щета.

ЕС представя настоящата си траектория като „пребалансиране“ и „намаляване на риска“. В действителност тези политики крият риск от стратегическа изолация. Чрез секюритизацията на икономическите връзки и подчиняването на дипломацията си на приоритетите на САЩ по отношение на Китай, ЕС подкопава собствената си конкурентоспособност и отблъсква партньорите си по целия свят. Резултатът е един затворен блок, който се бори да повлияе на глобалните норми, докато мечтае за геополитическа мощ.

За Китай урокът е ясен: ЕС не е готов за истинско презареждане. Пекин ще продължи да се ангажира конструктивно, но няма да очаква бърз напредък. В дългосрочен план възстановяването на балансирано партньорство може да зависи от политическа промяна в Европа – лидерство, готово да замени идеологическата ригидност с прагматично сътрудничество.

Срещата на върха в Пекин, вместо да възроди оптимизма, потвърди структурните различия между Китай и ЕС. Тя обаче подчерта и това, което остава заложено на карта: два икономически гиганта, чието сътрудничество – или конфронтация – ще определят глобалната стабилност в следващите десетилетия.

Китай е готов да се стреми към бъдеще, основано на мултилатерализъм, отворена търговия и споделено развитие. Дали ЕС ще успее да се освободи от илюзиите и тревогите си и да преоткрие ценността на партньорството с Пекин, остава отворен въпрос. Дотогава фиксацията на ЕС върху „намаляване на риска“ може да се превърне в това, от което се страхува най-много: самонанесено упадък.

автор: Ладислав Земанек, изследовател в Китайско-ЦИЕ институт и експерт във Валдайския дискусионен клуб

източник: www.rt.com