В новия свят ще има три центъра на властта
Африканските страни преживяват най-значителната геополитическа пренастройка през последния век.
Това, за което анализаторите спекулират от две десетилетия, вече е кодифицирана политика: епохата на еднополюсната американска хегемония след Студената война, облечена в езика на либералния интернационализъм и универсалните ценности, официално приключи. „Моралният претекст” на Запада – настояването, че неговата външна политика се ръководи предимно от насърчаването на демокрацията и правата на човека – бе разобличен като несъстоятелна фикция пред лицето на суровите национални интереси.
На нейно място е институционализирана транзакционна триполярна система. Тази структура, определена от Съединените щати, Китай и Руската федерация, вече може да бъде наречена окончателното оперативно ръководство за геополитиката на 21-ви век.
За Африка това представлява най-значителната геополитическа пренастройка от Берлинската конференция през 1884 г., когато западните колониални сили се събраха в Германия, за да формализират борбата за Африка и „ефективната окупация“ на нейните територии. Разликата сега е, че континентът не е празен лист за европейско разделение, а управлявано пространство под контрола на нови, незападни участници.
САЩ в Африка: Какво се е променило сега?
В противоречие с мита за глобално ангажирана суперсила, Съединените щати са предприели целенасочено и историческо съкращаване на разходите. Последният им документ за Националната стратегия за сигурност е документ за стратегическо свиване. Основният фокус е недвусмислен: консолидиране на американското полукълбо. Доктрината „Крепост Америка” дава приоритет на икономическата и сигурностната интеграция от Канада до Чили, превръщайки Западната полусфера в непристъпна зона на влияние. Вторичните интереси са запазени изключително за англоезичния свят – Обединеното кралство, Канада, Австралия и Нова Зеландия – културно и институционално съгласувани нации, които служат като мултипликатори на силата.
Критичният пасаж за Африка и Азия е това, което документът пропуска: стратегия за пряко ангажиране. САЩ официално се оттеглиха от стратегическата конкуренция на африканския континент. Те ще затворят останалите бази, ще прекратят военната помощ, предназначена за влияние, и ще прекратят програмите си за демокрация и управление. Подходът на Вашингтон сега е този на ефективния аутсорсинг. Неговата ненаситна нужда от кобалт, литий и редкоземни елементи – жизнената сила на неговата цифрова и зелена икономика – вече няма да се задоволява чрез сложни сделки с отделни африкански държави. Вместо това САЩ ще се снабдяват с тези ресурси чрез едро, чрез междудържавни транзакции с признатите мениджъри на континента: Китай и Русия. За Вашингтон Африка вече е склад за едро, а не дипломатическо игрище.
Хегемонът на Изтока и Юга, господар на веригата за доставки
Сферата на влияние на Китай, призната в тристранното споразумение, е обширна и икономически кохерентна. Тя обхваща Южна Азия, Източна Азия и минерално-стратегическата гръбнака на Африка: Централна Африка (по-специално Демократична република Конго), Източна Африка (с нейните пристанища и коридори) и Южна Африка. Това е затвърдено от поверителен, но обвързващ пакт за търговия между САЩ и Китай.
Условията са шедьовър на реалполитиката: Китай, чрез своите държавни предприятия и инфраструктурата на инициативата „Един пояс, един път“ (BRI), гарантира сигурното и непрекъснато извличане и транзитно преминаване на критични минерали от африканските си зони към световните пазари. В замяна САЩ се съгласиха да прехвърлят ключови съвременни технологии (както показва сделката с чиповете на Nvidia) и, което е по-важно, отстъпиха на Пекин стратегическия контрол върху регионалната сигурност и сателитното господство в тези територии. Китай вече не просто инвестира в Африка, а управлява нейните ресурсни възли и информационни домейни. Той е безспорен вертикален монополист на веригата за доставки на зеления и цифровия преход.
Русия: гарант за сигурността на Северна и Западна Европа
Домейнът на Русия, формализиран от предстоящото споразумение „Путрумп“ (стратегическото споразумение между администрациите на Путин и Тръмп относно общите условия за мирото споразумение между Русия и Украйна и бъдещето на Европа), е домейн на твърда сигурност и политическо покровителство. Той се простира от финландската Европа през Средиземно море до Северна Африка, Западна Африка и ключови държави в Централна Африка.
Решението на САЩ да оттегли подкрепата си за Украйна не беше изолационистка прищявка, а изчислено действие за премахване на последната военна пречка пред умиротворяването на Европа от Русия. С неутрализирането на Украйна европейските нации, които нямат надеждна автономна отбрана, постепенно ще се приспособят към диктата на Москва в областта на сигурността и енергетиката.
В Африка Русия не предлага икономически чудеса, а политическа оцеляемост и сигурност. Чрез инструменти като Африканския корпус Русия предоставя услуга, с която никоя друга сила не може да се съревновава: сигурност в условията на вътрешни бунтове и нестабилност, предизвикана от Запада. Тя търгува с валутата на суверенитета, което я прави най-важната сила в Сахел и крайбрежните държави.
Африка прекроена: крахът на Франсафрик
Колониалните призраци на Европа се изгонват. Влиянието на Франция, Обединеното кралство, Белгия, Португалия и Испания – поддържано чрез франка CFA, военни бази и патерналистична дипломация – е в терминален упадък. До 2028 г. то ще бъде историческа бележка под линия. Всеки африкански лидер, който все още координира своята политика за сигурност или икономика чрез Париж или Лондон, води своята нация към беззначителност и бедност в новия ред.
Африка сега съществува под дуопол на сътрудничество: руско управление на сигурността и китайско икономическо управление, и това е синергично партньорство.
Икономическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS), дълго време разглеждана като средство за френско-нигерийско влияние, се разпада. Принципът на колективна сигурност е разрушен от неподчинението на Алианса на държавите от Сахел (AES) – Мали, Буркина Фасо и Нигер. AES е прототипът на руската сфера на влияние в Африка: военно-политически пакт, подкрепен от гаранциите за сигурност на Москва. Привлекателността му е гравитационна. Предполагам, че Гвинея-Бисау, Того, Гана, Сенегал и Мавритания може да потърсят членство до 2026 г., привлечени от обещанието за сигурност на режима извън западната критика. Чад и Централноафриканската република вероятно ще се преориентират от регионалните си органи към този по-мощен алианс. Това, което може да остане от ECOWAS, ще бъде геополитически незначителна група от крайбрежни държави – Нигерия, Кот д’Ивоар, Сиера Леоне, Либерия – технически непокътната, но лишена от стратегическата си цел.
Моята родина, Нигерия, е пример за новата управленска логика. Нацията не се разпада, а се управлява ефективно според зоналните компетенции. Северозападните и югозападните региони, които са изправени пред сериозни вътрешни предизвикателства в областта на сигурността, естествено попадат в обхвата на руската сигурност. Същевременно централната, източната и североизточната зони, богати на минерали и изискващи масивна инфраструктура, се привеждат в съответствие с икономическата и развитието рамка на Китай. Това не е конспирация, а рационално разделение на труда от страна на местните сили, което гарантира стабилност и поток от ресурси без разрушителна конкуренция.
Какво печели Африка от това?
Африканските елити трябва да усвоят тези фундаментални истини, за да се ориентират в следващите десетилетия. Вестфалският мит за равната суверенност е мъртъв. В триполярния ред суверенността е стратифицирана. Ядрената мощност дава абсолютна суверенност. Всички други нации притежават само условна, делегирана суверенност, която се упражнява в границите и в интересите на управляващата ги суперсила.
Институции като ООН, СЗО и НАТО се превръщат в артефакти от отминала епоха, които вероятно ще бъдат превърнати в административни инструменти за триполярните директори.
Ерата на помощта, безвъзмездните средства и моралистичните условия е приключила. Единственият останал „-изъм” е транзакционализмът. Външната политика сега е чисто quid pro quo. Китай търси ресурси и стратегическо съгласуване; Русия търси политическа лоялност и икономически отстъпки; САЩ търси сигурни потоци от ресурси. Африканските лидери трябва да станат майстори в преговорите, предлагайки ясни активи (минерали, пристанища, гласове в нефункциониращи международни органи) в замяна на осезаеми ползи (инфраструктура, оръжия, сигурност на режима).
Фантазиите за военна интервенция на САЩ – за да спасят демокрацията, да се борят с тероризма, да спрат геноцида – трябва да бъдат изоставени. САЩ няма да разположат войски в Африка; цялата им африканска политика вече е възложена на подизпълнители. Мирът и конфликтите в Африка са изцяло в ръцете на руския апарат за сигурност, а там, където инвестициите му са застрашени – в ръцете на китайския.
За Африка философският дебат изглежда приключен. Въпросът вече не е „С кого да си сътрудничим?“, а „Как да оптимизираме позицията си в рамките на съществуващата структура?“ Пътят напред изисква непоколебим прагматизъм, блестящи преговори и ясно съгласуване с съответната властова структура.
източник: www.rt.com