Разпадането на Запада!

Друг прочит на геополитиката

Неоконсервативните публицисти и повечето медии противопоставят авторитарните държави (Китай, Русия, Иран, Северна Корея) на съюза на либералните демокрации. Доколко реално е това противопоставяне? Историкът Еманюел Тод го оспорва. В тази статия той поставя и друг въпрос – дали няма връзка между американските заплахи и укрепването на авторитаризма в държавите, срещу които е насочена политиката на Запада.

ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ коментатори отново са в отчаяние: Доналд Тръмп за втори път подлага Володимир Зеленски на унижения и отново се сближава с Владимир Путин. Обясняват този обрат в поведението на „най-могъщия човек в света“ най-често с цената на дизеловото гориво и наближаващите междинни избори в САЩ. Както обикновено, оценката им за събитията е крайно късогледа. Следват оплаквания за идеологическата близост между руския и американския президент, порой от морални присъди срещу предателя Тръмп и призиви за още по-силна европейска подкрепа за Украйна. Еманюел Макрон, лидер на „коалицията на желаещите“, отново се взема на сериозно, докато собствената му страна, блестящо дезорганизирана от разпускането на парламента, потъва в хаос. „Третата световна война“ се отличава от предишните две с исторически безпрецедентно объркване в тълкуването на събитията.

През 1914 г. се знаеше кой срещу кого воюва. Макар че през 1915 г. Италия напусна съюза, който я свързваше с Германия и Австро-Унгария, и реши да воюва срещу тях на страната на Франция, Великобритания и Русия. През 1917 г. влизането на САЩ във войната и излизането на Русия от нея промени съотношението на силите, но не и яснотата: има държави – съюзници или врагове, и един свят, кървав, но понятен. И все пак съюзите не почиваха на идеологическа близост: царска Русия беше съюзник на френската и британската демокрация срещу „централните сили“.

Между 1939 и 1945 г. също се знаеше кой срещу кого воюва. Лагерите бяха общо взето същите, като този път Италия смени ориентацията си през юли 1943 г., след рухването на режима на Бенито Мусолини. Тук идеологическото противопоставяне вече играеше съществена роля, макар че британският, френският и американският либерализъм бяха съюзници на съветския комунизъм срещу германския нацизъм, италианския фашизъм и японския милитаризъм. През Втората световна война Съветският съюз, а не Франция, понесе основния удар на германското нападение и именно той, според разпространеното тогава убеждение, „спаси цивилизацията“.

Когато се твърди, че Тръмп е способен да се съюзи с Путин, за да спечели изборите в САЩ, вече се намираме в съвсем различен понятиен свят. Може ли изобщо да се говори за световна война? Броят на загиналите изглежда достатъчно голям само в Украйна и, разбира се, в Газа. В Иран само лидерите, избити на два пъти, са понесли загуби, напомнящи окопна война или действията на Вермахта в руските степи през 1941 г.

Днес европейските рицари на Запада финансират и въоръжават, но сами не воюват. В Близкия изток американците дадоха едва няколко десетки жертви. Подобна асиметрична война, водена с технологично превъзхождащи средства или чрез местни наемници, напомня по-скоро колониалните войни от миналото.

Защо тогава да твърдим, че войната е световна? Защото действително съществуват два лагера, чийто сблъсък ще преобърне световното равновесие. Продължаващото поражение на Запада произтича от неговата индустриална слабост, която на свой ред е последица от глобализацията, довела до финансиализация на западната икономика. Русия, Иран и Китай, без да забравяме Северна Корея, се оказват способни да произвеждат много повече оръжия. Тук отново откриваме основната закономерност на предишните два световни сблъсъка, които бяха не само кървави касапници, но и икономически противоборства. С една разлика: индустриалната свръхсила, която все още не е влязла във въоръжен сблъсък, този път е Китай, а не САЩ. Току-що научихме, че двигателите на новите руски реактивни дронове са китайски. Дали Китай ще се превърне в арсенал на диктатурите, както САЩ бяха арсенал на демокрациите?

Така стигаме до централния въпрос, който ще ни позволи да излезем от объркването в тълкуването на събитията. Прилича ли съюзът между Русия, Иран, Китай и Северна Корея на съюзите, определили хода на Първата и Втората световна война? А какво представлява западният блок? Съюз на САЩ, европейските държави, Япония и Южна Корея срещу една „ос на злото“, или нещо съвсем различно?

Що се отнася до Русия, Иран, Китай и Северна Корея, тук действително все още имаме свят на държави, и то преди всичко на национални държави, в които народът, държавата и правителството образуват единно цяло.

Тези държави споделят и общ идеал за суверенитет, който защитават срещу стремежа на САЩ към хегемония. Отбранителната им позиция се основава на практическото отхвърляне на американския модел: една-единствена сила – Съединените щати, иска да определя икономическия ред и ценностите в света, а тези национални държави се противопоставят на това.

Една ужасяваща политическа хипотеза

ТЕЗИ четири режима могат да бъдат определени като „авторитарни“. Но достатъчно ли е това, за да се говори за обща идеологическа основа? Китайският атеизъм, руското православие, иранският шиизъм и севернокорейският култ към семейство Ким, възприемано като олицетворение на корейския народ, наистина ли принадлежат към една и съща културна общност? И ако погледнем по-сериозно на въпроса, можем ли да поставим на една плоскост севернокорейския тоталитаризъм, китайската еднопартийна система, президентския режим на Путин и иранския „режим на моллите“? Степента на държавен контрол върху отделния човек е твърде различна в отделните случаи.

Свободата на придвижване например е запазена изцяло в Русия. Иранският режим е особено труден за определяне: възникнал в резултат на религиозна революция, той е създал множество институции, замислени така, че взаимно да се уравновесяват под властта на върховен водач. Според мен съществуващият там изборен плурализъм, контролиран от върховния водач, имаше всички предпоставки да се развие в демокрация, ако западните агресии престанат. Както обаче ми обясни един ирански дипломат още в началото на 2000-те години, американските нападения неизменно водят едновременно до укрепване на стратегическите позиции на Иран и засилване на консервативния лагер в страната. Агресията непрекъснато укрепва националното чувство в услуга на авторитаризма. Току-що видяхме крайна проява на този механизъм след обезглавяването на режима при американско-израелското нападение.

Именно тази общата антропологическа връзка между традиционната семейна система и съвременните политически нагласи ме кара да приема този възглед: преобладаващият семеен модел в Иран е нуклеарният, както в Парижкия басейн или в англосаксонския свят, с известни патрилинейни черти[1], които обаче не са толкова силно изразени, колкото се смята. Това се доказва от мястото на иранските жени в развитието на образованието, както и от тяхната раждаемост, която от двадесет години е на равнището на тази във Франция.

Традиционното руско семейство, от друга страна, е от общностен тип, т.е. авторитарно и егалитарно, като егалитарният характер на отношенията между братята преобладава над авторитарния характер на отношенията между баща и син. Това обяснява способността на Русия да извърши две революции през XX век: да свали царския режим през 1917 г., а след това и комунистическия режим през 1989–1991 г. Китайското семейство също е общностно, но при него преобладава вертикалният авторитарен елемент, което обяснява устойчивостта на Китайската комунистическа партия. Корейското стволово семейство[2]  не е егалитарно и комунизмът там е придобил династичен характер.

Хрумва ми една мисъл. Ами ако засилването на авторитаризма в Русия при Путин е резултат, както в Иран, от американската заплаха? Руската държава е трябвало да се защити срещу западната намеса, осъществявана чрез „неправителствени“ организации, покровителствани например от ЦРУ. Нека доведем докрай тази ужасяваща политологична хипотеза: в условията на американска хегемония може би единствено авторитарната политическа система позволява да се запази националният суверенитет.

Тази хипотеза за условията, при които може да се запази суверенитетът, ни помага да разберем и същността на западния лагер. Политическите режими в него несъмнено са плуралистични, но да се определя този лагер като съюз на суверенни национални държави би било направо нелепо.

На първо място, защото повечето държави, „съюзници“ на САЩ, които членуват в Европейския съюз, открито възприемат идеологията за преодоляване на националната държава, което предполага отказ от понятието за суверенитет. Този проект вече е напреднал значително. Да вземем например Франция. Тя е член на еврозоната и е предоставила контрола върху търговската си политика на „Европа“ (в действителност зона на непряко германско господство). Така страната вече няма икономически суверенитет. Предстоящите президентски избори ще бъдат истински фарс, ако членството в Европейския съюз е лишило предварително бъдещия президент от възможността да предприеме каквито и да било икономически мерки в условията на промишлен и бюджетен колапс. Франция представлява за геополитическия анализатор удивителен случай на държава, която губи суверенитета си, въпреки че притежава ядрено оръжие.

Нека да разгледаме Западна Европа в нейната цялост, макар и схематично. Висшите слоеве на средната класа, откъснали се от народните слоеве чрез различни образователни, религиозни и икономически механизми, са се отказали от идеята за суверенитет, възприемайки европейската интеграция и атлантизма[3]. Тази структура на европейските общества определя геополитическата същност на западния лагер и обяснява крайно необичайната форма, която приема неговото разпадане – резултат от поражението на САЩ пред Русия и Иран.

Западният блок, казано съвсем просто, представлява – от времето на Никола Саркози и завръщането на Франция във военните структури на НАТО – пространство на американско военно, политическо и културно господство. Това е имперска система, в която висшите слоеве на средната класа са се отказали от идеала за суверенитет. Вътрешният плурализъм на европейските политически режими е само привидност. Навсякъде в Европа висшите слоеве на средната класа, проникнати от идеологията на западните ценности и контролирани от политико-военната система на атлантизма, са призвани да се противопоставят на партиите, представляващи народните слоеве, които официалните медии определят като крайнодесни или крайнолеви.

Самите САЩ, които стоят начело на системата, остават действително плуралистични, макар че мащабното финансиране на политическия им живот от висшите слоеве ги е превърнало в плуралистична плутокрация. Милиардерите от петролната индустрия, от технологичния и финансовия сектор се конкурират помежду си и така създават възможност за реални промени в политическия курс, особено в областта на геополитиката.

В това отношение колебанията на Тръмп са сравнително лесни за обяснение[4] (4). Той дойде на власт след поражението на САЩ в противоборството им с Русия и се опита (първи етап) да излезе от войната в Украйна, прикривайки този провал чрез стратегия за отвличане на вниманието: издевателство над Зеленски и унижаване на европейците, заплахи срещу Канада, Куба и т.н. През май 2025 г. обаче избирането на Фридрих Мерц, войнствен и русофобски настроен политик, вдъхна на стратезите във Вашингтон увереност, че с включването на германската промишленост може да бъде подновена войната на изтощение срещу Русия, при това с малки разходи за САЩ (втори етап). Така през юни миналата година Тръмп нареди на Джон Ратклиф, директор на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), да помогне на украинците при определянето на руски петролни рафинерии като цели за удари. Още през юли ударите се засилиха. А надеждата в телевизионните студиа се възроди. Западният лагер сякаш възстанови единството си срещу Русия.

Зрелищният успех на отвличането на венецуелския президент Николас Мадуро през януари, част от стратегията за отклоняване на вниманието, обаче заблуди дори самия Тръмп относно възможностите на САЩ. През февруари той започна операцията със знаменателното име „Епична ярост“, която постави началото на иранското фиаско. Изчерпването на американските запаси от ракети, нарастващият капацитет на руската военна промишленост и координирането на руските, иранските и китайските ресурси създадоха критична ситуация (трети етап). Ормузкият проток беше блокиран, западната икономика се разклати. Украйна, опустошена от войната, е заплашена от разгром. Киев трябва да бъде изоставен, и то възможно най-бързо, тъй като 2027 г. по всяка вероятност ще бъде годината на окончателната развръзка на войната в Украйна. Тръмп отново трябва да отвлече вниманието: нови унижения за Зеленски и ново сближаване с Путин. Руснаците, умели шахматисти, отново са съгласни да помогнат на американския президент в неговия илюзионистки номер.

И така, основните понятия вече са изяснени. Сега е моментът да разберем, само с няколко изречения, поведението на онези европейски ръководители, които искат да държат своите народи в конфликт с Русия, дори с цената на ново обедняване. Да продължим войната, в името на Европа – ето това е абсурдът.

В антропологията съществува картографски принцип за консерватизма на периферните зони: когато едно нововъведение възникне в определен център и започне да се разпространява оттам, периферните области, до които то не е достигнало, запазват предишното състояние на системата. Сегашният президент на САЩ, с неговото колебливо осъзнаване на поражението, олицетворява новото. Той е центърът. Европейските ръководители са периферията. Те не са разбрали промяната. Изостават от събитията. Искат да продължат войната, но със сигурност не за да защитят Европа. Те са американската партия от миналото, която все още е на власт при нас – отживелица в една разпадаща се империя. Ето затова народите на Европа продължават войната – в името на една Америка от миналото.

Еманюл Тод*
* Историк и антрополог. Автор на La Dislocation. Conversations avec Diane Lagrange (Разпадането. Разговори с Диан Лагранж), издателство „Галимар“, Париж, септември 2026 г.

Превод Юрий Борисов

[1] Иднтичността, привилегиите и фамилното име се предават от баща на син.

[2] „Стволово семейство“ е традиционен семеен модел, при който едно от децата, обикновено син, остава да живее с родителите си и наследява семейното имущество, докато останалите напускат родния дом. Този модел предполага неравенство между наследниците и приемственост на семейната власт – бел.ред.

[3] За причините и последиците от този отказ вж. Emmanuel Todd, L’Illusion économique (Икономическата илюзия), Gallimard, Париж, 1998 г., и Après la démocratie (След демокрацията), Gallimard, Париж, 2008 г.

[4] Вж. Emmanuel Todd, La Dislocation (Разпадането), цит. съч.

Автор: Еманюел Тод

Източник: bg.mondediplo.com