Технологичният социализъм пъха в джоба си остарелия марксизъм

Примери за „модерен” дигитален болшевизъм – с лопата да ги ринеш

Отговорът на тази социално-икономическа чума са локализмът и децентрализацията

Автор: Кузман Илиев, източник: „Труд

На 9 септември си спомняме за военния преврат, извършен преди 77 години, довел със себе социализма като социално-икономически строй у нас. „Червената армия” обявява война на България четири дни по-рано като претекст за нахлуването си, а това променя съдбата  на отечеството ни буквално за една нощ.

Следват терор, убийства, национализация на собственост и колективизация на земя.

България влиза за половин век в геополитическата орбита на Съветския съюз – най-трагичният социален експеримент в човешката история. А той ще издълбае дълбоки и кървящи рани в социалната тъкан на обществото ни, разделяйки идейно и емоционално българите до ден днешен. Болезнено и безпощадно.

Комунизмът издържа половин столетие и рухва като колос на глинени крака в глобален план. Причини се изтъкват много: репресията над личната свобода, живот и имот; убийството на стимулите за прогрес поради уравновиловката; формирането на крещящо „неравна” с другите социална слоеве партийна номенклатура, ползваща благините на капиталистическия свят и на практика живееща охолно на фона на масовата оскъдица.

Основната причина за краха обаче е икономическата. Това разбира и Ленин рано-рано след победата на революцията в Русия, когато въпреки тежката индустриализация и електрификация населението буквално е заплашено от гладна смърт. Липсата на пазар и оттам отсъствието на цени на производствените фактори – земя, машини и труд – води до невъзможност да се изчислява кое се произвежда ефективно, както и от какво най-спешно се нуждаят гражданите с оглед на оскъдните производствени блага. 

Всъщност партийните планировчици „стрелят на сляпо”, което води до неизползваеми излишъци на едни стоки и болезнени дефицити на други. Мизерия и откровено ниско качество на стоки и услуги, липса на конкурентоспособност – това са естествените последствия. С времето огромните неефективности и невъзможни обещания водят до библейско задлъжняване. А то обрича тоталитарната система на пълна зависимост, правейки стопанско ѝ сгромолясване неизбежно. Поуките са научени от днешен Китай, в който макар номинално властта да е в партията, пазарните сигнали са оставени да функционират в огромни сегменти на стопанския живот.

При налагането си в началото на 20-и век марксизмът залага на интернационалната солидарност и класовото съзнание на работниците – уви, безуспешно. При Първата световна война се вижда ясно: германският пролетарий брани своята земя, френският – собствената си родина. И ако в аграрно-крепостническата Русия марксизмът е наложен със сила, то на Запад среща мощен отпор – в реакцията на националистическите движения. Проблемът обаче е, че марксизмът е само една от формите на социализма – интернационална и класова. Планово-командното управление на икономиката обаче може да се случва и при политически строй, основаващ се на расизма (националсоциализма в Германия) и национализма, да речем, като в корпоративистка Италия. Логическите проблеми и невъзможността на социализма да се реализира на практика икономически са винаги едни и същи и незаобиколими.

Тайно и под сурдинка феновете на социализма на Запад днес мърморят, че проблемът е, че експериментът е проведен в неподготвените Съвети, а не в по-подходящия и узрял като диалектика на производствените отношения Запад. Нещо повече: виждайки проваления марксистки подход, мислители като Антонио Грамши и Маркузе смятат, че капитализмът ще рухне като се удари западната цивилизация в сърцето и ценностите, въз основа на които свободното предприемачество и конкуренцията изобщо са станали възможни. А това ще стане през хора на културата и интелигенцията.

Един вид нов марксизъм – културен такъв. А ударът следва да е срещу: юдео-християнска етика, римско частно и каноничното право, създаващи разбирането за равенство на индивида пред лицето на правото; респектът към традициите, институции, право на самоопределение, абсолютът на частната собственост и усещането за нация, общност и принадлежност. Най-яростната атака е срещу семейството като основно ядро на обществените отношения – почти няма документ днес в ЕС, в който „семейство” да не е използвано в негативен смисъл. А държавата терапевт се бори за контрола на „образованието и възпитанието” на децата. 

Новите комунисти не използват отживелите прийоми на насилието и тоталната държава партия. Те имат нещо много по-мощно – технологиите. Инструментът, който трябва да прави животът ни по-добър днес, е използван срещу нас. Когато през 1971 г. се създава Световният икономически форум в Давос той си поставя цели, които днес се материализират. Политици, бизнес-лидери и технологични гиганти се събират заедно, за да създадат новия световен ред – да реформират капитализма така, че да го яхнат тотално те, затваряйки вратата за нови играчи и конкуренция. Всеки несъгласен с провъзгласените свещени крави – равенство, битка с климатичните промени, отворени граници и свободна миграция – е тотално наритан от технократичния елит на Силициевата долина. В това време идеологът на движението Клаус Шваб пише книга след книга, благоговеейки пред олтара на трансхуманизма, роботиката, изкуствения интелект и евгениката – контролът на качеството на гените и темпът на раждаемост.

Блокиран профил, изтрито изграждано с години „политически некоректно” съдържание, тотално оплюване в социалните мрежи от потеря истерични либерални глобалисти – това са най-нови и софистицирани методи на остракизъм и социално отритване на „неприемливите”. Преследване на работното място и затваряне на професионални перспективи за неблагонадежно поведение в публичното пространство и социалните мрежи – също. Докладване на противоположни мнения, че дори на собствени родители – модерната форма на познатото ни като доносничество при соц-а. Примери за „модерен” дигитален болшевизъм – с лопата да ги ринеш…

Цялата тази наднационална координирана атака е отлично дирижирана от куп наднационалните структури, работещи в посока на световно правителство, спускащо квоти и критерии, с каквито изобилства потресаващо антиутопичната Зелена сделка, да речем. 

Възможностите за това технологиите да следят всяка наша крачка или развитие на бизнеса в нежелана посока всъщност дава много повече лостове на новите социални инженери – те могат да парират кредитиране за недотам зелени бизнеси. Или да стигнат по-далеч и от Маркс – да посегнат на собствеността върху трайни потребителски стоки като личен автомобил или дом. Ако не ги ползвате моментно – защо друг да не използва капацитета им? 

Концепцията за лична автономия и избор е сведена до минимум, а пандемията даде отличен плацдарм за „общи”, наднационални решения на технократична бюрокрация и глобално правителство. Истерията, създадена от тотално контролираните масмедии, отиде далеч отвъд разумното информиране за болестта. Целокупната масова ваксинация или ковид-паспортите реално изискват общо стандарти и централно наложена инфраструктура, за да се случат. Делегиране на власт, която никой не бива да има.

Отговорът на тази социално-икономическа чума са локализмът и децентрализацията. Защитата на нацията, принципите на частната собственост и на свободната пазарна инициатива. А врагът действително е сериозен.

Pin It on Pinterest