Кирил Петков с формула на Промяната
След близо 4 години в политиката разбрах, че промяната на една държава зависи от 3 принципни неща:
1. Какви страхове има един народ и колко тези страхове го спират да действа.
2. Каква търпимост към безобразията има в обществото.
3. Какви надежди има мнозинството от хората и колко са готови да се борят за тези надежди, аспирации и мечти.
Днес в 15 часа има протест на „Правосъдие за всеки“. Колко хора ще решат да отидат зависи от тези три фактора. Нека го демонстрирам с този пример:
1) Страх ли ме е да ме видят на протеста, например защото работя в държавна институция? „Приклонена глава сабя не я сече“… нали така?
2) Ще търпя ли единият лейтенант на Пеевски, Иван Мирински, да участва в разпределянето на обществени поръчки. Със сиви кардинали и следващият пътен ремонт ще бъде с ниско качество и вероятно пак ще доведе до човешки страдания и трагедии на пътя? Ще търпя ли това, че хора като Петьо Еврото ще нареждат делата и няма да има правосъдие? Ще търпя ли това да се дават 100 млн. лв. на частни болници за лекарства в пъти завишени цени заради липсата на обществени поръчки, а в същото време няма да има 5 милиона за децата с диабет? Ще търпя ли това някакъв простак с наднормено тегло да определя бъдещето на децата ми всяка вечер от новините? Ако ще търпя всичко това, ще си остана спокоен вкъщи – та днес е събота, време за почивка. Ако все пак всичко това поне малко ме дразни, ще кликна „interested“ на протеста на „Правосъдие за всеки“ и ще правя нещо друго днес. „Все някой друг ще отиде“… нали така?
3) „Всъщност няма никаква надежда… за какво да си губя времето! Чувствам се излъган, не харесвам политиците, за които съм гласувал… никой нищо не направи… няма смисъл да ходя на този пореден протест. Мафията е силна и нищо няма да промени. Колко пъти ходих да гласувам и нищо… няма сега да си губя времето и с протести. Пак ще сме само няколко стотин човека на площада, омръзна ми да ходя, защото вече нямам надежда.“ Скрито в тези аргументи обаче се прокрадва идеята, че не от мен, а от някой друг зависи и моята значимост е малка. Реално не съм готов дори да се разходя в София днес, за да покажа, че не съм съгласен. Алтернативата, разбира се, е да си кажа: няма спасител, от мен си зависи, винаги има надежда, тези простаци не може да са вечни, с бавни стъпки и с моето участие в тях, България се променя. Аз съм част от промяната и затова ще отида днес на протеста.
И така, ако мога да дам формула колко бързо България ще се промени, би изглеждала така:
Скоростта на промяната в България = (брой хора, които не ги е страх да изразяват гражданската си позиция/населението на България) × (брой хора, които имат нетърпимост към сегашната среда/населението на България) × (брой хора, които не са загубили надежда/населението на България)
Защо се случва толкова бавно промяната?
Защото тези три фактора се умножават един с друг или, казано по друг начин, всеки един от тези фактори може да забави цялата промяна.
А ролята на политиците на Промяната е да помагат на хората да не ги е страх, да не търпят безобразията и да повишават надеждата им. Тук важното е, че това не е същото като да направят промяна вместо тях.
Разбира се, ролята на Статуквото е да покачи страха в хората, да ги накара да приемат все повече безобразия, да убива надеждата в промяна за по-добро.
Промяната е в ръцете на всеки един от нас.
Ще се радвам да се видим на протеста днес!
