Защо СССР задържа американски пилоти, които бомбардират Токио?

След прословутата операция „Рейдът на Дулитъл“ един от участвалите американски бомбардировачи се приземява на съветска територия.

Екипажът се надява веднага да напусне СССР, но вместо това поема на 13-месечно „пътешествие“ из половината страна.

На 18 април 1942 г. Военновъздушните сили на САЩ атакуват Япония за първи път през Втората световна война. 16 бомбардировача B-25 Mitchell извършват изненадващи авиационни удари по военни и индустриални цели в Токио и още няколко града. Така наречената операция „Рейдът на Дулитъл“ (кръстена на подполковник Джеймс Дулитъл, който я ръководи) е отмъщение за коварната японска атака срещу базата на Тихоокеанския флот на САЩ в Пърл Харбър на 7 декември предишната година.

Императорският военноморски флот на Япония обаче засича движещата се към бреговете на страната американска авионосна група твърде рано, така че се налага бомбардировачите да излетят по-бързо от планираното. Те са заредени с допълнително гориво, което обаче пак не е достатъчно – бомбардировачите ще се приземят не на самолетоносача Hornet, който вече ще е напуснал опасните води, но далеч в полетата на съюзнически Китай.

„Рейдът на Дулитъл“ над Япония, 18 април 1942 г.: подполковник Джеймс Х. Дулитъл (отляво отпред), лидер на атакуващите сили, и капитан Марк А. Мичър, командващ офицер на самолетоносача на ВМС на САЩ USS Hornet (CV- 8), позират с 500-кг бомба и пилоти преди излитанеСвободни източници

Не всички самолети на Дулитъл опитват да стигнат до териториите, контролирани от силите на Чан Кайшъ. Екипажът, командван от капитан Едуард Дж. Йорк, открил, че оставащото гориво няма да стигне до Китай, решава да се приземи на територията на друг съюзник на САЩ – Съветският съюз. Единственият проблем обаче е, че това е строго забранено на американските пилоти.

Неочаквани гости

Междувременно СССР и САЩ наистина се радват на съюзнически отношения, но те се отнасят само и единствено до войната срещу нацистка Германия в Европа. С подписването на пакта за неутралитет с Токио на 13 април 1941 г., Москва остава встрани от въоръжения конфликт в Тихия океан и е длъжна незабавно да предаде всякакви войски на САЩ, биещи се в региона, които, по някаква причина, попаднат на нейна територия.Едуард Дж. Йорк

Едуард Дж. ЙоркАрхивна снимка

След като прелита съветската брегова линия и подминава Владивосток, B-25 на капитан Йорк продължава навътре в Съветския съюз и стига до района на нос Сисоев, където е засечен от силите за противовъздушна отбрана (ПВО) на Тихоокеанския флот на съветите. Те обаче не вдигат тревога, защото бъркат американския самолет със съветски бомбардировач Як-4, който се връща към базата си.Американски бомбардировачи B-25B на самолетоносача Hornet (CV-8)

Американски бомбардировачи B-25B на самолетоносача Hornet (CV-8)Свободни източници

В 17:30 следобяд американският боен самолет се появява над военното летище Унаши, на няколко километра от пристанището при Находка. Тогава два изтребителя И-15 са изпратени да го прехванат, готови за атака. Те обаче не могат да спрат бомбардировача да се приземи, защото резервоарите му вече просто са празни. Съветските военни са изключително изненадани да видят петима американци (двама пилоти, един навигатор, борден инженер и стрелец), но все пак ги посрещат топло, осигуряват им къде да нощуват и им дават храна. Скоро с преводач пристига полковник Губанов, заместник-командващ ВВС на Тихоокеанския флот.

Първоначално американците казват, че са дошли от Аляска. Губанов обаче е добре информиран за бомбардировката над Токио и на пилотите им се налага да признаят, че са били част от нея. „Попитах го дали ще ни даде гориво и, ако може, да излетим рано следващата сутрин към Китай. Той се съгласи“, спомня си Йорк през 1943 година.

„Рейдът на Дулитъл“. Бомбардировачът B-25B Mitchell излита от самолетоносачаСвободни източници

Обаче не е толкова просто. СССР не може да пусне пилоти, бомбардирали Токио, да си тръгнат без яростна реакция от Япония, чиито позиции в Далечния изток към този момент са по-силни от всякога. От друга страна обаче Москва не иска проблеми с новия съюзник, който тъкмо е започнал да я снабдява с оръжия и суровини чрез програмата „ленд-лийз“.Един от 16-те бомбардировача B-25B Mitchell, участвали в атаката срещу Япония на 18 април 1942 г. в операцията

Един от 16-те бомбардировача B-25B Mitchell, участвали в атаката срещу Япония на 18 април 1942 г. в операцията „Редйтъ на Дулитъл“Свободни източници

В крайна сметка B-25 е конфискуван, а екипажът му интерниран, а на американския посланик в СССР Уилям Стендли е връчен формален протест. Същевременно Москва неформално уверява Вашингтон, че ще опита да намери решение на ситуацията, което да устройва всички, а дотогава американски военнослужещи ще бъдат третирани добре и ще живеят в комфортни условия.

През половината страна

Екипажът е изпратен в Хабаровск, където трябва да се срещне с командващия Далекоизточния фронт генерал Йосиф Апанасенко, който им казва къде ще бъдат интернирани. След тази среща започва и одисеята на американците – с влак, самолет и ферибот те минават цял Сибир до Урал и бреговете на Волга, като живеят в различни градове и малки селца със седмици. Американското посолство регулярно получава информация за това къде се намират.Бомбардировач B-25B Mitchell 40-2242 на ВВС на САЩ, който рпринуден да кацне на 65 км северно от Владивосток след

Бомбардировач B-25B Mitchell 40-2242 на ВВС на САЩ, който рпринуден да кацне на 65 км северно от Владивосток след „Рейдът на Дулитъл“ срещу Япония на 18 април 1942 г.Свободни източници

Летците остават цели осем месеца в малкия град Оханск на брега на р. Кама без абсолютно нищо, с което да се занимават. „Близо 4 месеца, след като стигнахме там, последният от охранителите ни бе освободен и живеехме в къща сами. Бяхме свободни да обикаляме града. Към този момент научихме достатъчно от езика, така че, ако бъдем спрени и попитани за документи, да кажем кои сме. Разбира се, те знаеха. Повечето хора в града знаеха“, спомня си Йорк.Пристанището на Оханск

Пристанището на ОханскАрхивна снимка

На екипажа са разрешени срещи с американски дипломати по няколко случая. През септември 1942 г. те успяват да разговарят с генерал Омар Брадли, който отговаря за трасето АЛСИБ – въздушният мост между Аляска и Сибир, по който пристигат военни самолети от САЩ до СССР.

Когато научава, че пилотите обмислят бягство, Брадли ги съветва да не го правят и да не престъпват условията на интернирането си. Бягството им наистина ще се случи, само че то ще бъде организирано не от американците, а от съветските специални служби.

„Бягството“

Ситуацията с интернирания екипаж на В-25 започва да се променя в началото на 1943 година. Съпругата на капитан Йорк моли президента Рузвелт за освобождаване на екипажа, а последният лично говори със Сталин по въпроса. Съветското управление вече не е толкова внимателно по този въпрос, основно защото изглежда така, сякаш е достигната повратна точка във войната, след поражението на германците при Сталинград и загубата на японците в Гуадалканалската кампания.Съветският генерал Йосиф Родионович Апанасенко

Съветският генерал Йосиф Родионович АпанасенкоСвободни източници

Въпреки това все още е невъзможно американците просто да бъдат освободени и НКВД получава инструкции да организира бягството им през съветско-иранската граница. Самият екипаж дори вярва, че инициативата е само и единствено тяхна.

През март те са изпратени в южната част на СССР, където уж трябва да работят на летището в Ашхабад. На влака към столицата на Туркменска съветска социалистическа република майор Владимир Боярски от НКВД, който се представя за майор Александър Якименко от Червената армия, успява да се сприятели с авиаторите и остава във връзка с тях дори след като стигат крайната си дестинация. Той бързо ги убеждава, че съчувства на тяхното тежко положение, както и че наистина иска да им помогне да се върнат у дома.

„От първите ми дни в Туркменистан планирах с граничарите как американците да пресекат границата“, спомня си Боярски. „Основото беше, че те трябваше да повярват, че те самите планират бягството си от СССР. За тази цел, на около 20 км югоизточно от Ашхабад, близо до Иран, създадохме фалшива ничия земя, която уж отбелязва съветско-иранската граница.“

Боярски запознава американците с друг служител на НКВД, който влиза в ролята на контрабандист. Срещу $250 той трябва да ги закара с камион до „границата“, която те „тайно“ ще пресекат сами, и след това отново да ги вземе от другата страна.

„Трябваше да видите американците на лунната светилна, как се оглеждат и лазят на колене, за да минат под бодливата тел, сложена от руснаците, докато преследваха свободата си. На подходящата локация ние инсценирахме по гениален начин един автентично изглеждащ сценарий за група самозванци, които пресичат границата нелегално“, спомня си Боярски за нощта на 10 срещу 11 май, когато мъжете бягат.Наблюдателен пост. Границата.

Наблюдателен пост. Границата.Борис Косарев/Семеен архив на Мария Косарева/russiainphoto.ru

После „контрабандистът“ взема американците от „иранска“ страна и ги прекарва през действителната граница без никакви проблеми. Това наистина е нещо елементарно, защото след съвместното нахлуване с Великобритания в прогермански Иран през август 1941 г., съветските войски присъстват в северната част на страната и практически на границата не се извършват проверки. При пристигането си в град Машхад нищо неподозиращите членове на екипажа подават молба до британското консулство и до 24 май са във Вашингтон.

Години след края на 13-месечната му одисея през СССР, стрелецътДейвид У. Пол изразява подозрение, че цялото им бягство е било организирано от съветския Генерален щаб и НКВД. Вторият пилот Робърт Г. Еменс обаче не е съгласен: „Нашето бягство беше твърде реално. Това ни струваше всеки цент, който имахме… [Якименко] целуна всеки от нас, когато го оставихме… Имаше сълзи в очите му“.

автор: БОРИС ЕГОРОВ

източник: bg.rbth.com

Pin It on Pinterest