Защо руснаците са толкова обсебени навсякъде да издигат огради?

Странният навик да издигаш огради в действителност е зависимост и ние сме в нейния капан.

Всички са сънували този кошмар: налага ти се да стигнеш някъде, но не можеш да напуснеш помещението. Ти си блокиран. Вратите, които е трябвало да бъдат отворени, са затворени. Там, където си се надявал да намериш проход, опираш до ограда. На мястото, където под тавана свети зелена табела EXIT, е застанал мрачен пазач и той е категорично против да ходиш наоколо. В капан си. И изпускаш нещо важно – самолета, рождения ден на мама, събеседване, каквото и да е – се събуждаш, облян в студена пот. Да, за щастие, всичко това е само сън. Почакай… или не? Защото, ако си в Русия, то може това да е твоят живот.

Руслан Шамуков/TASS

Любовта към оградите, кордоните, контролно-пропускателните пунктове и затворените врати в Русия би могла да се сравни само с любовта да се чоплят семки и да се носят спортни екипи. Има обаче усещане, че ние все пак обичаме оградите по-силно.

Те са безброй. Всичко е заобиколено от огради: болниците, училищата, тревните полянки в дворовете, магазините, парковете, старите църкви и новите църкви. Ние ограждаме всеки частен участък според собствените си възможности, но винаги и навсякъде. И ако в това все още има смисъл, то в оградите, които вървят по ровове, блата и склоновете е по-трудно да се намери логика. Понякога се правят няколко огради наведнъж, но на различни равнища. И това също е ОК. 

Просто виж това. 

Varlamov.ru

Ние обожаваме да правим така. 

Виктор Котиков

И дори след смъртта. 

Legion Media

Руските огради обаче имат една особеност: в тях винаги има дупка. Оградите в Русия са ненадеждни, и рядко истински защитават от нещо. Тогава защо са необходими?  

Паметник на съветската мечта

Това разбира се не означава, че тук всички се промъкват през чуждите огради, но ние знаем, че при необходимост никоя ограда никого няма да спре. Този трепетен пиетет пред частната собственост, който съществува да речем в Съединените щати, в Русия го няма. Окей, ние сме наясно, че оградите не могат да компенсират този слабо развит инстинкт към частната собственост, но знаем следното: ако нещо не се огради, то другите ще го заемат. Поука, извлечена с пот и кръв.

Журналистът Максим Трудолюбов, автор на книгата „Хората зад оградата. Частното пространство, властта и собствеността в Русия“, пише, че хората тук обичат оградите, защото „те са били и си остават паметник на неизпълнената докрай мечта за уединение“.

Андрей Архипов/Sputnik

В Съветския съюз е имало превъзходство на колективното над частното и паметта за тези времена като че ли генетично присъства все още в няколко поколения (миниум три). В комуналните квартири, където чужди хора са ползвали обща баня, тоалетна и кухня, в Москва, например, са живеели голяма част от хората. Уединение? Просто още една съветска мечта. 

Едва през 1990-те, вече в постсъветска Русия, в градовете започват да се появяват огради и бариери около участъците със статут „частна собственост“. В началото на новия век вече всички слагат огради. При това те се появяват на празен участък ПРЕДИ самата къща. Не се знае колко са оградите в страната, но са се правили опити те да бъдат (поне частично) преброени. Според една от версиите на градоустройствените експерти те биха стигнали да се „огради“ Земята по екватора над 50 пъти. И това са само оградите, които са издигнати около руските дачи. Както вече си разбрал у нас те са много-много повече.

R adept/Wikipedia

А какво става с доверието? Икономистът Александър Аузан е изобретил нов начин за измерване на социалния капитал – да, в огради. Оказва се, че между оградите и равнището на доверие между хората има обратно пропорционална връзка: колкото доверието е по-ниско, толкова по-високи са оградите.  

Максим Константинов/Global Look Press

Когато бях дете, помагах на баща ми да направи ограда около участъка край дома ни. Това беше сива, грозна, но непроницаема ограда от профнастил и ние бяхме първите на улицата ни с ограда, през която нищо не се виждаше. Това се случи в началото на 2000-те, по времето на същия този бум на оградите. Смисълът на нашата ограда, както аз разбрах от думите на родителите ми, бе никой да не вижда с какво се занимаваме в градината („съседите завиждат“). Какво се случваше в нашата градина? Нищо! Аз се разхождах с кучето, а мама сушеше бельото. Тази ограда не можеше да ни защити от никого (аз се промъквах през нея за секунди), затова пък тя грижливо пазеше нашето уединение. 

В крайна сметка нас ни ограбиха. Не бяхме богати, но съседите, а след това и крадците, провериха дали е така. Защото имахме плътна ограда. Та нали идеята е, че който няма нищо, няма и нищо за губене. Вероятно родителите ми са мислели, че високата ограда е един от индикаторите за успех, като голямата кола или луксозната чанта. В действителност тя се оказа парче метал, който ни раздели от обкръжаващите ни хора, породи онази същата „завист“ и ни лиши от мамините обеци. След това ние си сложихме решетки на прозорците.

Скрита потребност

Андрей Никеричев/Moskva Agency

Идеята за абсолютното ограждане прави обществото интровертно, затворено и нервно, вечно опасяващо се за сигурността си. Ние все още вярваме, че оградата прави съня по-здрав, но това не е така. Това поражда още по-силно желание да се укрепват оградите, кордоните и границите.

Когато попаднеш в Русия, е трудно да не забележиш колко много охранители има тук: те са навсякъде – в магазините за канцеларски материали, в ресторантите, на всеки етаж в офис зданието (и камерите никой не е отменял). По брой на полицаите в страната ние сме сред държавите, оглавяващи класацията (заедно с Китай и САЩ ) – у нас те са 746 хиляди.

Антон Новодережкин/ТАСС

И в същото време огражденията вече са станали атрибут на нашия психологически комфорт. Пусни руснака на неоградено, открито пространство и той ще получи нов травматичен опит (вероятно именно поради тази причина у нас не са се наложили всевъзможните лофтове и апартаменти студия като концепт за жилище). Дори офисът на Russia Beyond, който като цяло е открито пространство, има мини прегради-„стени“ около всяка маса и една „ограда“-стена точно по средата на помещението.

И според теб колко доверие ни е необходимо, за да се чувстваме защитени в сградата с много апартаменти? „За да се прибере у дома, човек трябва да мине средно през пет бронирани врати: три във входа, четвъртата на площадката на етажа и петата – към собствения апартамент. При нас равнището на обществената сигурност не е нито като в Йоханесбург, нито като в Колумбия“, отбелязва професорът по политология във Висшето училище по икономика Сергей Медведев. Дори сме убедили себе си, че желязната врата за апартамента е отлична инвестиция.

Иля Питалев/Sputnik

Не мисля, че всички ние сме от страната на глупаците и мазохистите, които обожават „да се прецеждат“ през един тесен проход вместо свободно да се разхождат наоколо. Или че лабиринтите от огради правят живота ни по-лесен. Честно казано, дълбоко вътре в себе си ние разбираме, че без тях щеше да бъде може би и по-добре, но не можем да се противопоставим на този архаичен стремеж да се набутаме в някаква си система и ред, да регламентираме пространството, да го разчертаем на секции, да сложим на входа някой чичка и да контролираме-контролираме-контролираме. Това ирационално чувство е отживелица от тоталитарното държавно минало и вторичните трусове след него. И като на всяка отживелица, някога и на нея ще ѝ дойде абсолютният край.

автор: ЕКАТЕРИНА СИНЕЛШЧИКОВА

източник: bg.rbth.com

Pin It on Pinterest