Защо Иван е „Грозни“, а Николай „Кървави“?

От „Грозни“ до „Кървави“ – разглеждаме 7-те прякора, с които руските царе се сдобиват.

  1. Иван Грозни – за завладяването на Казанското ханство

Викток Васнецов/Третяковска галерия

Грозни („Страшни“) или по-правилно преведено от староруски език „Силни/заплашителни“ е епитет, който през XV-XVI в. не носи отрицателни конотации.

Иван III Велики (1440-1505 г.), основателят на Московската държава и дядото на Иван Грозни, е първият човек в Русия, наречен „Иван Грозни“. С времето той става известен като Иван Велики. А прякорът „Иван Грозни“, както е наричан първият руски цар Иван Василиевич IV (1530-1584), според руските учени започва да се появява през втората половина на XVI в. (вероятно още докато Иван е жив) в руски народни песни, съставени от неизвестни автори.

Иван Василиевич получава известния си прякор, който отбеляза изключителната му власт като владетел, след завладяването на Казанското и Астраханското ханства – мюсюлманските държави по руските граници, които застрашават руските земи.

По-късно в руската история прозвището му се свързва с предполагаемата му жестокост.

  1. Алексей Михайлович „Най-тихият“ – за благочестие

Public domain

Алексей Михайлович (1629-1676), все още се помни с прозвището „Тишайший“, което на староруски означава „Най-тихият“, „Най-благочестивият“.

Всъщност този цар се слави със стриктното си придържане към руските православни ритуали. Той пости в понеделник, сряда и петък, прекарва часове в молитви, редовно прави поклонения в светите обители със семейството си и изпраща щедри милостини на църкви и свещеници.

Но неговият нрав е буен, умът му любопитен и изобретателен, противно на цялостната му благочестивост. Цар Алексей наистина обръща Русия на Запад и поставя основите на големите реформи, които синът му Петър Велики въвежда в Русия.

  1. Петър и Екатерина – Великите, по решение на правителството

Пол Деларош / Кунстхале Хамбург; Фьодор Рокотов/Третяковска галерия

Цар Петър (1672-1725) става първият руски император на 22 октомври 1721 г., след като решително печели Великата Северна война с Швеция. Сенатът и Светият Синод, ръководните органи на гражданските и религиозните сили по това време, тържествено „предоставят“ титлата император и названието „Велики“ на Петър по начин, по който римският сенат почита своите императори. От този момент Русия се превръща в Руската империя.

На Екатерина II (1729-1796 г.) титлата „Велика“ е дадена официално от Общоруската законодателна комисия, свикана през 1767 г., с цел да се замени Московският кодекс на закона от средата на XVII в. с модерен такъв. Въпреки че Комисията не постига целта си и е разпусната около година по-късно, Екатерина всъщност не възразява да бъде наричана „Велика“ от своите помощници и слуги, тъй като това название я свързва с Петър Велики – монарх от когото, както тя признава, взема пример за начина си на управление.

В отговор на обръщението на Законодателната комисия, което я обявява за „Велика“, Екатерина пише: „Нека времето и потомците преценят моите дела безпристрастно“.

  1. Александър I Благословени – за победата над Наполеон

Степан Шчукин

По начин, подобен на предоставянето на „Великите“ названия на Петър и Екатерина, през 1814 г. Сенатът на Руската империя официално дава титлата „Благословени“ на император Александър I (1777-1825 г.). Неговата пълна почетна титла е „Благословеният, благородният възстановител на държавите“, тъй като е дадена в чест на победата над Наполеон Бонапарт и възстановяването на европейските монархии, покорени от Наполеон.

По време на войната от 1812 г. Александър не заема длъжността главнокомандващ, давайки я първо на Майкъл Андреас Барклай де Толи (1761-1818), а след това на Михаил Кутузов (1745-1813). Въпреки това в общественото мнение той с право се възприема като победител на Наполеон.

  1. Александър II Освободител – за освобождението на Балканите, НЕ за освобождението на крепостниците!

Иван Тюрин/Държавен исторически музей

Освобождението на крепостниците в Русия, случило се през 1861 г. по време на управлението на Александър II (1818-1881 г.), обаче не е много популярна и ефективна реформа – тя озлобява селяните и предизвика множество размирици. В края на 1870-те години страната е разкъсвана от протести и терористични атаки.

През 1877-1878 г. Русия тръгва срещу Османската империя във войната за освобождаване на народите на балканските държави (България, Румъния, Сърбия и Черна гора) от потисническия османски режим. Русия печели решително. Според Берлинския договор (1878 г.), който финализира войната и е подписан от големите европейски сили, част от България, а също и Черна гора, Сърбия и Румъния стават независими от османците, които са изтласкани от Европа. На Балканите Александър II тогава става известен като „Освободител“ и тази титла е широко разпространена и в Руската империя.

Три години по-късно Александър II е убит от терористите, защото във вътрешната си политика той определено се проваля.

  1. Александър III Миротворец – за това, че не участва във войни по време на управлението си

Николай Дмитриев – Оренбургский

Синът на Александър II – Александър III (1845-1894), сяда трона след едно от най-катастрофалните събития в историята на династията Романови изобщо – баща му е взривен от терористите. Той води сурова вътрешна политика и налага консервативни мерки, насочени към успокояване, контрол или насилствено потушаване на всички протести.

Във външната политика Александър спира практиката на тайните двустранни договори с европейските страни, защото те неизбежно водят до международни конфликти. Като води външна политика без намеса, Александър III спасява много руски животи, които не се губят във войните. Той е наречен „Миротворец“ през последните години на управлението си.

  1. Николай II Кървави – за неговата жестокост

Ърнест Липгард

Коронацията на Николай II (1868-1918) в Москва през май 1896 г. трябва да бъде последвана от масово тържество на Ходинското поле, където се получава смъртоносна блъсканица между хиляди в бързината за подаръци. Глупаво организирана от московските власти, Ходинската трагедия, наречена по-късно „Кървавата неделя“, води до смъртта на 1389 души. Това мрачно събитие бележи началото на последното царско управление, но Николай става „Кровавий“ („Кървави“) не заради това.

Революцията от 1905 г. в Русия започва малко след Кървавата неделя, 9 януари 1905 г., когато мирните протестиращи са обстрелвани от войниците на императорската гвардия, а десетки загиват. Владимир Ленин нарича Николай „Кървави“ веднага след това през 1905 г. в своите и агитационни брошури и статии в революционната руска преса (публикувани в чужбина).

Но след Революцията Николай II е наричан „Кървави“ дори от собствените си привърженици. Освен това Николай засилва режима, като дава повече абсолютна власт на местните власти и съдии, което води до голям брой напълно нелегитимни и манипулирани от правителството съдебни процеси. През декември 1910 г. Владимир Пуришкевич, ултра десен промонархически политик, нарича Николай II „Кървави“ в речта си пред Държавната дума, поради насилствено потушаване на студентски бунт в Петербургския университет.

На следващия ден вестниците, които публикуват думите на Пуришкевич, са конфискувани, но чрез пресата псевдонимът неизбежно изтича в масите, много по-широки от аудиторията на статиите на Ленин. От 1910 г. „Кървави“ се запазва като прякор, използван от ожесточените врагове на Николай II, и се запазва и през ХХ в., тъй като е широко използван от комунистическата антимонархистка пропаганда.

автор: ГЕОРГИ МАНАЕВ

източник: bg.rbth.com

Pin It on Pinterest