Защо България три пъти изпада във фалит по време на комунизма

Малко известен факт е, че по време на комунистическата епоха (между 1945 и 1990 г.) Народна република България изпада във фалит три пъти. В тази статия ще разгледаме всеки от тях поотделно.

Освен това ще видим защо режими, прилагащи планова икономика, никога не могат да работят.

Първият фалит на България – 1960 г.

По-малко от петнадесет години на власт са необходими на Българската комунистическа партия, за да докара страната до фалит. Обективно погледнато, страната изпада в неплатежоспособност още в края на 50-те години. Дълговете тогава са натрупани в резултат на икономическите планове на БКП, зависещи силно от теглене на заеми, но неспособни да генерират необходимата конвертируема валута за изплащането им.

В началото на 1960 г. невъзможността да се обслужват заемите де факто довежда до банкрут. Документалните разкрития на журналиста Христо Христов[1], основаващи се на изследвания на материалите по дело № 4 от 1990 г. (за икономическата катастрофа), показват, че непосредствено падежиращите дългове в долари се увеличават от 115 млн. долара към началото на 1960 г. до 134 млн. долара до месец март същата година. От тях 44 млн. трябва да бъдат изплатени през второто тримесечие, а други 35 млн. долара – през третото тримесечие на 1960 г. В България по това време липсва валутен резерв.

Така България се превръща в първата държава от целия Източен блок, обявила фалит.

Дори самият Тодор Живков ще оповести при разпитите по дело № 4, че:

Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен финансов банкрут.

БКП продава стратегическия златен резерв, за да погаси заемите

За да намери част от необходимите средства, управлението на Тодор Живков решава да прибегне до престъпен (поне от икономическа гледна точка) ход – да продаде стратегическия златен резерв на България.

Това се случва на три големи продажби, първата от които е реализирана в средата на юли 1960 г. (20,1 тона злато), след това през 1962 г. (5,8 тона) и накрая – през 1964 г. (5,8 тона). По този начин, само за четири години, Тодор Живков продава почти 32 тона злато.

Историята обаче не свършва с това. Нито стотинка от него не влиза в хазната – всички постъпления (общо 32,7 млн. долара при цена от 35,1 долара за тройунция) са използвани, за да се покрият кредитите към Москва.

Много по-късно бившият заместник-председател на БНБ проф. Нешо Царевски признава:

Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато. Съветският съюз тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше една неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.

Именно поради хроничната финансова слабост на Народна република България, Живков прави и друго национално предателство – предлага страната да се слее със Съветския съюз. Офертата, за щастие, е отказана от Москва.

Вторият фалит на България – 1977 г.

Въпреки че първите петнадесет години комунистическо управление в България вече довеждат страната до икономическа катастрофа, БКП и Тодор Живков продължават да творят грешни стопански политики. Така след още петнадесет години те отново докарват страната до фалит.

В този случай обаче дълговете вече възлизат на 6 млрд. долара, вече не са само към СССР, но и към западни банки. Те са натрупани основно заради обсесията на управляващите към тежката промишленост. Тя не просто се изгражда на кредит, а в последствие се и поддържа чрез заеми, което обуславя рухването ѝ след 1989 г.

За разлика от първия фалит на България обаче, Леонид Брежнев се смилява над банкрутиралото живково управление и отпуска животоспасяваща финансова подкрепа. Все пак съветският лидер го предупреждава, че икономическите проблеми рано или късно се превръщат и в политически.

Не трябва да се заблуждаваме обаче – в средата на 70-те години България изпада в технически фалит. Единствената причина той да не се състои е късметът, че СССР благоволява да подпомогне страната.

Третият фалит на България – 1987-1990 г.

Във всеки случай, Народна република България и БКП продължават да се издържат на кредити, все повече от които идват от чужбина. Същевременно страната далеч не произвежда достатъчно стоки, които да пласира (нерядко на дъмпинг) в чужбина срещу долари. Така през 80-те години покачването на задълженията ѝ лавинообразно. Само между 1984 и 1989 г. дългът на страната се покачва над три пъти – от 2,9 до 10,7 млрд. долара.

Средства, с които да се обслужват подобни заеми, липсват напълно. Председателят на БНБ Васил Коларов в доклад лично до Тодор Живков посочва, че средствата, необходими за обслужване на заемите към западните банки, надхвърля със 100% валутните постъпления. Така България отново изпада в технически фалит още в средата на 80-те години.

Положението се влошава още повече в самия край на комунистическото управление. До края на 1990 г. външният дълг се увеличава с почти 10% и вече надхвърля 11 млрд. долара. До края на 1993 г. той ще достигне 13,7 млрд. лв. Вътрешният дълг обаче е 26 млрд. лв., затова не е учудващо, че още през март същата година България обявява фалит по него.[2]

Снимка: Докладът на председателя на БНБ, уведомяващ Андрей Луканов за задълженията на България

Доклад от БНБ до Андрей Луканов за съществуващия външен дълг на България към края на 1989 г.

Доклад на БНБ показва, че от тези средства падежиращите външни задължения за лихви и главници през 1990 г. са 3,9 млрд. долара. Това е непосилно за България и Андрей Луканов обявява мораториум върху обслужването му на 30 март 1990 г.

Наследството на третия фалит на България

По отношение на третия фалит, икономистът Красен Станчев посочва:

Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии. И гръцкият (през 2008 г.), и българският (през 1990 г.) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт. Приликите между тях са просто поразителни: В основата им е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата. Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка, за да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС. „Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.

Наследството на комунизма е хиперинфлацията в България в началото на 90-те, рухването на производството, което не може да просъществува на свободния пазар и тежкият последвал преход.

Брутният вътрешен продукт на страната се срива със следните темпове:

ГодинаСпад на БВП
1990 г.-9,1%
1991 г.-11,7%
1992 г.-7,3%
1993 г.-1,48%
1996 г.-9,4%
1997 г.-14,2%

ИзточникСветовната банка

Така илюзиите за „просперитета“ по време на Народна република България са разбити. Както много други случаи в историята, и нейният „икономически растеж“ е балон. Той се случва на кредит, който не може да се обслужва от реалната икономика. Както казва Маргарет Тачър:

Проблемът със социализмът е, че рано или късно ти свършват чуждите пари.

Защо плановата икономика не може да работи

Идеята, че една планова икономика може да просъществува, е оборена от икономиста Лудвиг фон Мизес още през 20-те години на XX в. В есето „Economic Calculation in the Socialist Commonwealth” и в последствие в книгата „Социализмът: Икономически и социологически анализ“ той доказва, че без частна собственост, свободни пазари и нерегулирани цени, няма плановик, който да може да определи от кое, по колко и как да се произвежда. В икономиката това се нарича проблем с икономическата калкулация.

Точно това е недъгът, от който страда социалистическата икономика в България. Пазарните цени са механизмът, който показва какво се търси от потребителите. Когато те са елиминирани, обратната връзка, под формата на реалната лихва и сигналите, идващи от печалбите и загубите, също изчезват. Точно поради тази причина социалистическите управляващи се впускат в изграждане на утопии, без да знаят от кое има действителен икономически смисъл и от кое – не.

Опитът за коригиране на този недостатък на плановата икономика е въвеждането на петилетките. Плановиците разглеждат промените на цените и на търсенето на западните пазари и коригират общия ход на икономиката, така че поне в известна степен да се доближи до тях. Разбира се, това също се оказва невъзможно. Затова и след фалитите и краха на комунизма икономиката на България изпада в дълъг преход, при който, измежду другите феномени, се ликвидират и предприятията от миналото, които просто не могат да продължат да съществуват. А страната и жителите ѝ научават болезнено урока за невъзможността на икономическата калкулация при социализма от опит.

[1] Повече информация за икономическата история на Народна република България можете да откриете в книгите на Христо Христов „Тайните фалити на комунизма“ и „Империята на задграничните фирми“ (изд. „Сиела“) или на сайта му desebg.com. Всички публикувани данни и цитати в настоящата статия са от цитираната книга.

[2] Това е описано в книгата на Румен Аврамов „Пари и де/стабилизация в България 1948 – 1989“ (изд. „Сиела“).

Pin It on Pinterest