Запознайте се с руските имперски офицери

Ако бяха по-големи късметлии или по-умели, можеха да станат лидери на Русия през ХХ в., в случай че, разбира се, биха победили болшевиките. Но историята се развива по различен начин.

Не всички руснаци приветстват Октомврийската революция от 1917 г., когато болшевиките завземат властта в една гладна държава, изтощена от Първата световна война и разрушена от вътрешни конфликти. Мнозина споделят гледната точка, изразена от жена, която писателят Иван Бунин цитира в дневника си „Окаяни дни“: „Кой спечели от болшевиките [когато идват на власт]? Стана само по-лошо и на първо място за нас, обикновените хора!“

Някои от недоволните от комунистите вземат оръжието в ръце като част от Бялото движение (опозиционно на Червената армия на болшевиките) по време на Гражданската война, която избухва през 1918 година. Бруталният конфликт продължава до 1922 г. и отнема около 10 млн. руски живота.

Белите губят, но техните лидери и герои правят всичко възможно да се борят за това, в което вярват. Какво става с тези мъже?

Лавър Корнилов (1870 – 1918)

Public domain

Върховният главнокомандващ на руската армия през юли 1917 г. – генерал Корнилов, има шанс да се отърве от болшевиките още преди да завземат властта. Докато политическите дебати все още бушуват, той повежда войските си от фронта към Петроград, нетърпелив да арестува Владимир Ленин и други болшевишки лидери.

„Аферата Корнилов“ се проваля: пътищата към столицата са блокирани, а войниците от гарнизона, които остават лоялни на Временното правителство, арестуват Корнилов и неговите хора.

„Той прекара по-голямата част от живота си в борба за Русия, нейното величие, щастие и слава и нямаше време да мисли за плюсовете и минусите на която и да е политическа система“, спомня си адютантът на Корнилов. „Той обичаше единствено държавата, която имаше мистичен, почти божествен смисъл за него.“ Смятайки болшевишките за предатели, които подкопават единството на Русия, Корнилов решава да се бори с тях безмилостно.

Подобно на много антиболшевики (от монархисти до умерени социалисти), Корнилов стига до река Дон на юг, където се формира една от първите бели военни сили – Доброволческата армия. Герой от Първата световна война и безспорен авторитет, Корнилов поема управлението на движението.

„[По време на първите битки] Корнилов показа отлични умения на командир. Той винаги е бил с хората си, лично е водил всяка битка“, пише неговият биограф. В крайна сметка това убива Корнилов: през април 1918 г. е смъртно ранен от случайна граната. Много рано Бялата армия губи един от най-добрите си командири.

Антон Деникин (1872 – 1947)

MAMM/MDF/russiainphoto.ru

„Преди вярвах и все още вярвам, че е необходима борба срещу болшевиките, докато те не бъдат сразени“, казва веднъж генерал Деникин. „В противен случай не само Русия, но и цяла Европа ще се превърнат в руини.“ Като съмишленик на Корнилов той поема командването на Доброволческата армия след смъртта му през април 1918 година.

По-късно Деникин оглавява въоръжените сили на Южна Русия, които се бият смело срещу червените, превземайки Крим, Украйна и голяма част от Южна Русия, достигайки Москва до октомври 1919 година. Въпреки това болшевиките успяват да прегрупират силите си и да победят Бялата армия. От зимата 1919-1920 г. Деникин е в отстъпление, губейки градовете един след друг и накрая през април е принуден да подаде оставка. Той веднага напуска Русия на британски военен кораб, според спомените си „с чувство на най-дълбока скръб“.

Като емигрант Деникин води спокоен живот и пише своите мемоари. По време на Втората световна война, вече възрастен човек, той застава срещубелите емигранти, които решават да се съюзят с Хитлер, за да освободят Русия от комунистите (тази гледна точка се споделя и от генерал Петър Краснов): „Ще пролеете… руска кръв напразно и Русия няма да бъде освободена [от нацистите], а само повече поробена.“

Александър Колчак (1874 – 1920)

MAMM/MDF/russiainphoto.ru

Докато Корнилов и Деникин се сражават в Южна Русия, адмирал Колчак напада болшевиките в Далечния изток и Сибир. Арктически изследовател в свободното си време, който воюва в Руско-японската война от 1904-1905 г. и ръководи Черноморския флот по време на Първата световна война, Колчак прекарва една година в чужбина, след като е принуден от болшевиките да подаде оставка (тъй като е отдаден монархист). През септември 1918 г. обаче се завръща, за да освободи страната си от „Червената чума“. Както можем да предположим, той не успява.

Обявен за върховен владетел на Русия и признат за лидер на Бялото движение, Колчак си сътрудничи тясно с чужди сили (британски, френски и японски).

„В него има повече дух, дързост и честен патриотизъм от всеки друг руснак в Сибир“, казва британски военен съветник за Колчак и добавя, че задачата му „е почти невъзможна“ поради липсата на помощ от съюзниците.

През пролетта на 1919 г. Колчак обединява антиболшевишките сили на Източна Русия и нанася силни удари, побеждавайки болшевиките и достигайки до района на Волга (недалеч от Москва). Но тогава Бялата армия, която няма резерви (Колчак казва, че „трябва да толерираме хората, непасващи на високите си позиции, защото нямаме други, които да ги заменят“) започва да губи позиции.

През лятото болшевиките преминават в настъпление и половин година по-късно армиите на Колчак са разгромени. Той е заловен, осъден и разстрелян.

Николай Юденич (1862 – 1933)

Public domain

Гражданската война кара много брилянтни военни командири да изглеждат доста неумели, защото подкрепят една загубена кауза. Животът на генерал Николай Юденич доказва това. По време на Първата световна война той ръководи Кавказкия фронт и практически унищожава турската армия, като в крайна сметка си извоюва прякора „новия Суворов“.

Всички обожават Юденич. Един от офицерите споделя: „Жалко е, че хора като Юденич не са типични, а рядкост за нашата армия, но именно това изключение привлича толкова симпатии“. Въпреки това, по време на Гражданската война, той не е в състояние да помогне. Докато ръководи Северозападната армия, атакува Петроград (контролиран от болшевиките) през есента на 1919 г., точно когато Червената армия концентрира всичките си сили на юг, воювайки срещу Деникин.

Шансът червените да загубят столицата от Юденич изглежда много реален. Но Лев Троцки, военният министър на болшевишкото правителство, успява да мобилизира всичките си сили и да победи Юденич, чиято армия е сравнително малка (само 20 000 души срещу 60 000 червени). Арестуван от бившите съюзници – естонците, докато армията му се оттегля, Юденич е принуден да спре да се бие и да напусне Русия завинаги, живеейки в имиграция 14 години до смъртта си.

Пьотър Врангел (1878 – 1928)

Public domain

Генерал Врангел, наречен „Черният барон“ заради благородния си произход и черни тоалети, влиза в най-високите редици на Бялата армия през 1920 г., след като Деникин губи няколко битки и е изгонен от високото командване. По това време Бялата армия държи под свой контрол само Крим и е обградена от червените.

Врангел е едновременно политически и военен лидер, управляващ цялата територия, контролирана от белите. „В обсадената крепост има само един вид власт – военната сила“, пише той. В същото време Врангел прави всичко възможно да поправи грешките на предшествениците си, спечелвайки повече привърженици за каузата на белите: той работи върху аграрната реформа, обещава национална автономия на етническите малцинства и много други.

За съжаление на белите, Врангел наследява властта, когато войната е вече загубена. Неговата армия успява да задържи за известно време болшевиките, не ги пуска в Крим, но през ноември 1920 г. червените пробиват защитата на белите и това е краят. Врангел доста добре организира евакуацията на силите си, като помага на около 100 000 души да напуснат руските брегове завинаги. През 1928 г. умира от туберкулоза в Белгия.

автор: ОЛЕГ ЕГОРОВ

източник: www.bg.rbth.com

Pin It on Pinterest