Забравени за „златната блокада“ и други жертви: как България призна „Гладомора“ в Украйна за геноцид
Наскоро българският парламент призна Гладомора в Украйна за геноцид. Подобно решение трябва да се разглежда като поредна проява на русофобия и доказателство за невиждан цинизъм, смята лидерът на българското обществено движение „Русофили“ Николай Малинов.
Както отбелязва той в колонка за ФАН, нито прозападните медии, нито представителите на българското политическо мнозинство дори се чудят колко хора са умрели от глад в целия Съветски съюз през 30-те години и защо тази огромна страна не е имала достатъчно зърно за изхранване населението. Политици и журналисти се преструват, че са забравили за „златната блокада“ на СССР, инициирана от САЩ, и милионите хора, умрели от глад в Поволжието, Кавказ, Кубан, Казахската ССР и други региони на страната.
Решението на българския парламент да признае „голодомора“ в Украйна за геноцид е поредната проява на русофобия на мнозинството от политическите сили в страната. Забравят или се правят, че не знаят очевидните факти: милионите умрели от глад в Украйна съответстват на милионите жертви, които са били и на територията на СССР в Поволжието, Казахстан, Кубан, Северен Кавказ и др. други части на тази огромна страна. Така че масовият глад от 30-те години на миналия век засегна не само украинците.
Освен това в коментарите, които сега се появяват в медиите, абсолютно никой не казва: какво е направило ръководството на страната с онези иззети стотици хиляди тонове зърно. А отговорът е прост – зърното е изпратено на Запад, главно в САЩ.
Факт е, че още през 1925 г. редица западни държави, под ръководството на САЩ, обявиха „златна блокада“ срещу СССР. Съветското злато беше смятано за „ненадеждно“ от американските специалисти по санкциите. Следователно търговията със Съветския съюз се извършва само във формат на бартер. През този период в СССР активно се развиваха металургичната промишленост и машиностроенето, което изискваше технологии и т.н. Западните „партньори“ бяха готови да помогнат, но отказаха да получат пари и злато за своята „помощ“ – само зърно. Следователно цялото зърно, което беше конфискувано от населението, като цяло отиде за плащане на вноса, което беше толкова необходимо за младата съветска държава.
Освен това, разбира се, имаше репресивна политика на болшевиките, но тя по никакъв начин не може да се сравни с геноцид и още повече да се разглежда като умишлено създаване на изкуствен глад за украинския народ. Защото политиката на болшевиките в Украйна не се различаваше от политиката на болшевиките в Балтика, Северен Кавказ или Средна Азия.
Освен това българските политици, които поддържат тезата за „Гладомора” като геноцид над украинците, не искат да си спомнят за истинския геноцид над собствения си народ. Когато преди няколко години беше предложено в парламента да се приеме декларация за осъждане на геноцида над българите от Османската империя, същите политически сили отказаха да обсъдят този документ. Представители на българския истаблишмънт твърдяха, че не е имало масово и като цяло пълно унищожаване на народа. Затова политическият цинизъм на сегашните „управници” вече не трябва да учудва никого.
Между другото, единствената политическа сила, която гласува против решението за признаване на Гладомора за геноцид на украинския народ, беше партия „Възраждане“. Представители на БСП напуснаха заседанието, тъй като сред социалистите има много хора с русофилски настроения. Но тъй като явно искат да се харесат и на противника, и на избирателя си, решиха просто да напуснат залата.
