„Враг пред портата“: Колко вярно е представена битката при Сталинград в този филм?
Френско-американският филм, „Враг пред портата“, пресъздава тези събития и остава вероятно най-известният филм за битката.
Доколко лентата отразява историческите факти?
„Враг пред портата“ е коректен поглед и вярно усещане за войната“, може да се прочете в „Ротен томайтоус“ (Rotten Tomatoes), уебсайт на филмови критици. Въпреки това любовната история „изглежда не на място“ в този исторически блокбъстър от Втората световна война, заснет през 2001 година. Може да се каже, че това е грубо омаловажаване на фактите, защото не само любовната история е неуместна, според много руснаци, гледали филма.
Например ветерани, живеещи в град Волгоград (името на Сталинград от 1961 г.), са шокирани от филма и настояват да бъде забранен. Те протестират, че образът на Червената армия е изкривен: командирите са изобразени като безмилостни деспоти, а редовите войници – като „безгласно пушечно месо“. Властите обаче не реагират на възраженията им.
Макар да е минало време, филмът остава един от най-популярните западни филми за Битката при Сталинград. Милиони хора формират своето разбиране за тази битка, когато гледат лентата. И така, кой е прав тук от гледна точка на историческата точност – филмовите критици или обидените ветерани? Нека да разгледаме този въпрос, като започнем с очевидното: тук става въпрос за продукт на изкуството и творческо въображение (въпреки че режисьорът Жан-Жак Ано подчертава в интервю за руските медии, че усърдно е изучавал обстоятелствата на битката).
Заключени вагони
Жан-Жак Анно/Paramount Pictures, 2001
В центъра на повествованието на филма е дуелът между съветския снайперист Василий Зайцев (Джъд Лоу) и неговия германски колега майор Ервин Кьониг (Ед Харис), който наистина се е водил по време на Битката при Сталинград – най-кървавата конфронтация в историята, променила драстично хода на Втората световна война. В началото Червената армия отчаяно отбранява града (от лятото до есента на 1942 г.), а след това започва контранастъпление, в което обкръжава стотици хиляди германски войници (есента на 1942 г. – зимата на 1943 г.).
Критичното представяне на Червената армия присъства от самото начало, когато във филма се появяват новите войски, сред които е главният герой Зайцев, пристигнал на Сталинградския фронт. По пътя командирите ги навикват, заплашват и унижават. Превозват ги в претъпкани вагони като добитък, а вагоните се заключват отвън. Това е направено, както човек може да се досеща, за да не дезертират войниците. Само че по думите на военния историк Борис Юлин това не е могло да се случи, защото е било забранено. Истината е, че при германска въздушна атака или обстрел заключените вътре хора са щели да бъдат мъртви.
Няма оръжия
Жан-Жак Анно/Paramount Pictures, 2001
След като стигат до отсрещния бряг, войниците получават оръжие, но няма достатъчно пушки за всички, така че един войник получава пушка, а друг получава боеприпасите за нея. Казват на войниците да вземат в боя оръжието от убитите. Човек не трябва да бъде историк или специалист по военно дело, за да разбере, че това няма никакъв смисъл: никой от войниците няма да може да се бие, тъй като единият няма пушка, а другият няма боеприпаси. Това означава, че командирите на Червената армия изпращат войници да се бият на практика без оръжие.
Дали положението с оръжията наистина е било толкова ужасно за руснаците, както е показано във филма? Историците посочват, че има недостиг на пушки, но това е в ранния период на войната, когато заради тежките загуби властите са принудени да сформират бойни полкове, които често са лошо въоръжени. До есента на 1942 г. обаче положението се променя. „Невъоръжени войници не са пращани в атака … Показаното във „Враг пред портата“ е чиста глупост“, потвърждава историкът Алексей Исаев, автор на няколко книги за Битката при Сталинград.
Атаката
Жан-Жак Анно/Paramount Pictures, 2001
Една от най-ярките сцени във филма е атака на новопристигналите съветски войски срещу добре укрепени германски позиции. Нападението, което започва като спортна среща със свирка, бързо се огъва, но когато войниците започват да се оттеглят, по тях с картечница стреля наказателен отряд. Това кара човек да се чуди: кой е убил повече съветски войници – германците или съветските братя по оръжие.
В Червената армия наистина има такива наказателни полкове и задачата им е да спират със сила паниката в редиците и да предотвратяват неразпоредени отстъпления.
При все това, придобилата мрачна слава заповед на Сталин № 227 „Нито крачка назад!“, с която се разрешава създаването на тези полкове в голям мащаб, предвижда да има до 5 такива подразделения (всяко от които с по 200 войници) на армия (повече от 50 000 души).
Има и много данни за направеното от тези полкове. От 1 август до 15 октомври 1942 г. наказателните отряди задържат 140 775 души, които са напуснали позициите си (това не са само дезертьори, но и войници, които са се измъкнали от обкръжение). Мнозинството се връщат обратно в армията (131 000), 3900 са арестувани, а 1189 -застреляни (по-малко от 1%).
Алексей Исаев посочва, че в условията на градска война наказателните отряди едва ли са могли да се използват ефективно, така че „тяхната роля е била минимална“. „Най-често те са били използвани [в Сталинград] като обикновени бойни полкове.“ Въпреки това изглежда, че тези сцени са направени, за да се подчертае основното послание – „повечето съветски войници са се нуждаели буквално от пистолет в гърба, за да влязат в битка“, за да използваме думите на блогър.
Това обаче не е начинът, по който руснаците са възпитавани да възприемат Битката при Сталинград, белязана от много случаи на истински героизъм и саможертва. Поради факта, че подобна храброст е била много често срещана, вероятността съветските войници да са били мотивирани от страх е много малка.
автор: АЛЕКСЕЙ ТИМОФЕЙЧЕВ
