Общество

Тримата най-ефективни руски военачалници през Първата световна война

Руската армия се командва от талантливи генерали, но те не успяват да спасят страната от тежко поражение.

Михаил Алексеев

Свободни източници

„Винаги съм ценял високо личността на Алексеев и съм го смятал, макар и да го бях срещал рядко преди войната, за един от най-изявените наши генерали, най-образованите, най-умните, най-добре подготвените за мащабни военни задачи“, твърди командирът на Черноморския флот на Руската империя по време на Първата световна война Александър Колчак.

В началото на световния конфликт Михаил Василиевич Алексеев е началник на щаба на Югозападния фронт. През август-септември 1914 г. в хода на Галицийското сражение войските на фронта нанасят тежко поражение на Австро-Унгария, като превземат почти цялата Галиция и част от австрийска Полша. Австрийците не могат да се съвземат от този удар до самия край на войната.

Независимо че всички лаври обира главнокомандващия на Югозападния фронт генерал Николай Иванов, именно Алексеев е истинският автор на победата. Иванов, според генерал Антон Деникин, „не притежаваше големи стратегически познания…. Но началникът на поверения му щаб генерал М.В. Алексеев бе голям авторитет в стратегията и основен участник в предварителната разработка на плана за войната на австрийския фронт…. Фактически водач на армията бе ген. Алексеев“.

През лятото на 1915 г. Централните държави, решили да изведат Руската империя от войната, предприемат мащабно настъпление срещу нея. В крайна сметка, след тежко поражение, руските армии започват „Велико отстъпление“ в дълбочината на страната. Независимо от острия недостиг на боеприпаси и крайната умора на войниците и офицерите, командващият на Западния фронт по това време генерал Алексеев успява да осъществи организираното и, най-важното, своевременното изтегляне на своите войски, без да позволи на противника да ги обсади или да прекъсне пътя им.

На 18 август 1915 г. Алексеев е назначен от Николай II за началник на щаба на Върховния главнокомандващ. Михаил Василиевич ефективно ръководи възстановяването и попълването на обезкървените войски, като подобрява техническото им оборудване. Той взема непосредствено участие в разработката на една от последните успешни настъпателни операции на руската армия в Първата световна война – т.нар. „Настъпление на Брусилов“ на територията на Волни, Галиция и Буковина през лятото на 1916 г., който завършва с тежки поражения за немските и австрийските войски.

След Февруарската революция през 1917 г. и падането на автокрацията Алексеев е назначен за Върховен главнокомандващ, но съвсем скоро влиза в конфликт с новото правителство на страната. Генералът е категорично против инициираната от властите „демократизация“ на армията (отмяна на единоначалието), която трябва да повдигне бойния дух на войниците, но в крайна сметка води до разпад на въоръжените сили. До самата си оставка на 21 май 1917 г. Михаил Василиевич полага всички възможни усилия да върне реда и дисциплината във войската, но така и не успява да го постигне.

Алексей Брусилов

Свободни източници

През лятото на 1914 г. в хода на Галицката битка 8-а армия на Югозападния фронт, разгромила австроунгарската войска и пленила 20 000 души, напредва на 150 км навътре в Галиция и превзема гр. Галич.  С това бляскаво постижение започва Първата световна война за нейния командващ генерал Алексей Алексеевич Брусилов.

Грижата за войниците, тяхното изхранване и оборудване е една от основните отговорности за военачалника. Същевременно той не се колебае да предприема строги наказателни мерки, ако обстановката го изисква.

По време на катастрофалното „Велико отстъпление“ през лятото на 1915 г. се появява следващата заповед на Брусилов: „За малодушните, изоставащи от строя или предаващи се в плен, не бива да има пощада; по предаващите се трябва да бъде насочван и оръжеен, и картечен, и оръдеен огън, дори с цената на прекратяване на огъня по неприятеля; срещу отстъпващите или бягащите трябва да се действа по този начин, дори с цената на поголовен разстрел…. Слабодушните нямат място сред нас и те трябва да бъдат изтребени“.

„Брусиловският пробив“ е венецът в кариерата на Алексей Алексеевич, с който той се окичва през пролетта на 1916 година като командващ на Югозападния фронт. Той решава да пробие дълбоката ешелонирана отбрана на австроунгарските войски с мощни удари по няколко участъка едновременно от страна на цялата армия, с която разполага. Зашеметеният противник се губи и не знае в каква посока да усили отбраната си и къде да хвърли резервите си.

Немците и австрийците губят около 1,5 милиона души – убити, ранени, пленени и изчезнали безследно (руснаците губят около половин милион души). Те са принудени спешно да прехвърлят резерви от други фронтове, за да облекчат положението на французите край Верден и да спасят италианската армия от приближаващия разгром край Трентино. Освен това, вдъхновена от успехите на Брусилов във войната, на страната на Антантата се присъединява и Румъния.

„Само си помислете какво би станало, ако през юли Западният и Северният фронт бяха хвърлили всички сили срещу немците – със сигурност те щяха да бъдат смазани, но трябваше да се действа по примера и начините на Югозападния фронт, а не на един участък от всеки фронт“, пише в мемоарите си Алексей Алексеевич. „Югозападният фронт несъмнено беше най-слабият и нямаше никакви основания от него да се очаква да обърне цялата война. Добре, че той изпълни неочаквано дадената му задача с лихва… Разбира се, сам Югозападният фронт не можеше да замени цялата многомилионна руска войска, събрана на целия руски Западен фронт“.

На 22 май 1917 г. Алексей Брусилов сменя Михаил Алексеев на поста Върховен главнокомандващ, но, също като предшественика си, не успява да направи чудо в разлагащата се армия. След провала на т.нар. Юнско настъпление той е заменен от генерал Лавър Корнилов.

Николай Юденич

Свободни източници

На 29 декември 1914 г. 90-хилядната 3-та армия на Османската империя обсажда гр. Сарикамиш в Карска област (днес  той принадлежи на Турция), зад който е директния път към сърцето на руския Кавказ. Руската войска не само отстъпва на турците по численост (60 000), но и е останала без ръководство – командващият на Кавказката армия генерал Александър Мишлаевски изпада в паника и бързо напуска града, изоставяйки войниците си на произвола на съдбата.

В този критичен момент инициативата в свои ръце поема началникът на щаба на армията генерал Николай Юденич, който временно изпълнява и длъжността командир на 3-ти Туркестански корпус. Възползвайки се от факта, че турците са понесли големи загуби от замръзване, той реорганизира силите, с които разполага, и преминава в мащабно контранастъпление, което завършва с пълния разгром на противника. „Загиващата Кавказка армия беше спасена. Желязната воля и неукротима енергия на генерал Юденич обърнаха колелото на съдбата“, възторжено пише военният историк от първата половина на XX в. Антон Керсновски.

С провала на Дарданелската операция и евакуацията на войските на съюзниците от Галиполийския полуостров в края на 1915 г. турците получават възможност да се съсредоточат изцяло върху руския фронт. При тези обстоятелства Юденич, който вече е командващ на Кавказката армия, решава да изпревари събитията.

В началото на януари руската войска преминава в мащабно настъпление, изненадвайки зашеметения противник, който смята, че през зимата в този участък на фронта няма да има никакви бойни действия. Трета армия на Османската империя, която се е преформировала и се е възстановила, отново е разгромена.

Турците отстъпват към добре укрепения гр. Ерзурум, прикриващ пътя към дълбините на Мала Азия. През нощта на 12 февруари облечените в бели камуфлажни дрехи войници на Юденич рушат в снега и пробиват силния валеж, за да преминат в настъпление. Атакуващите се виждат много трудно, затова турският огън се оказва изключително неефективен. Противникът отстъпва под натиска на руските войски, които превземат крепост след крепост, а в утрото на 16 февруари, практически без бой, превземат важния Ерзурум.

„На неговата пряма, изключително честна и рядко целеустремена натура бяха чужди и помпозността, и представителството, още по-малко позата или рекламата“, пише служилият с Юденич генерал Борис Штейфон. „Дори след Ерзурум, осенен от слава и награден с Георгиевска звезда, той не успя да надмогне себе си и да замине за Щаба, за да се представи на Господаря и да му благодари за високата бойна награда; макар и да не можеше да се досети, че ако беше отишъл, там го чакаха монограмите на генерал-адютант. Убеден монархист, той предано служеше на своя Император, без да търси награди и поощрения“.

В началото на Февруарската революция Кавказката армия вече е една от най-боеспособните сред руските армии. Юденич командва войските в Кавказ още известно време, но се разминава с новата власт по въпросите, свързани с тактиката и стратегията и скоро е пратен в оставка като „съпротивяващ се на указанията на временното правителство“.

автор: БОРИС ЕГОРОВ

източник: bg.rbth.com

Интересно от мрежата

Pin It on Pinterest