Топ 5 филма на руско-американския режисьор Андрей Кончаловски

Филми за съветска Русия и исторически драми от майстора на руското авторско кино.

Андрей Кончаловски – съмишленик на Тарковски и първият съветски режисьор в Холивуд, тази година заминава на Венецианския фестивал с новия си филм „Скъпи другари!“ („Дорогие товарищи!“). Сюжетът е базиран на истинска история – разстрела на работници на мирна демонстрация през 1962 г. в съветския Новочеркаск. В очакване на фестивала, ние ви разказваме какво още да гледате от един от главните руски режисьори на съвременността.

Историята на Ася Клячина, която обичала, но не се омъжила (1967)

А. Кончаловски/Мосфилм, 1967

Филмът остава да лежи на „рафта“ в продължение на 20 години. История за любовта на скромната колхозничка Ася и небрежния шофьор Степан се възприема като антисъветска – невъзможно е (според цензурата) в Съветска Русия някой да е нещастен. А точно такава е показана Ася, която очаква дете от мъж, който не я обича, и която отблъсква другите си обожатели, „защото е честна“.

Въпреки това филмът се среща със зрителя и получава признание: за него през 1989 г. Кончаловски получава руската награда „Ника“ за най-добър режисьор.

На пръв поглед баналната тема за любовта на работничката и шофьора в духа на тогавашния социалистически романтизъм се оказва неин пълен антипод: тъй като режисьорът тогава се намира под влиянието на новата френска вълна, той се опитва да надхвърли границите и да снима измислената история така, че тя да изглежда възможно най-истинска – това включва и смесване с документален материал. За да направи това, той задейства местни жители, настанява главната героиня в истинска колиба и ѝ дава в качеството на „реквизит“ всички семейни истории на живялото в тази къща цял век семейство Клячини (техника, която Кончаловски използва повече от веднъж). Резултатът е невероятно автентична история, в която реалността се превръща в изкуство, а монолозите на героинята за любовта според публиката „причиняват болезнен шок и дихателни спазми“.

Чичо Ваня (1970)

А. Кончаловски/Мосфилм,1970

Филмът, създаден по мотиви на известната пиеса на Антон Чехов, донася на Кончаловски първия му успех в чужбина – награда на Международния филмов фестивал в Сан Себастиан, приз на Съветския филмов фестивал в Соренто, както и приз на Международния филмов фестивал в Милано. „Руският „Чичо Ваня“ от Андрей Кончаловски е най-добрият „Чичо Ваня“, който съм виждал“, казва по-късно за филма Уди Алън.

Драмата се развива в провинцията, където двама руски интелектуалци – земевладелецът чичо Ваня и племенницата му бавно се стопяват от несъстоятелния и пропилян напразно живот в провинциалното имение. Монотонното им съществуване е прекъснато от пристигането на роднина – професор с младата си съпруга. Това обаче само изостря ситуацията.

Меланхолията на Чехов в този филм от Кончаловски се умножава. Това се вижда в самата атмосфера на прашния и мрачен интериор на имението и героите, сякаш завинаги заключени в него. „След „Чичо Ваня“ разбрах, че мога да заснема филм във всяко затворено пространство, дори в асансьор. Това пространство ще бъде достатъчно за анализ на безкрайността на човешката душа“, казва Кончаловски.

Къща на глупаците (2002) 

А. Кончаловски/Bac Films, Hachette Première, Persona, 2002

Филмът е награден на фестивала във Венеция и е номиниран за „Оскар“, но в същото време дълго и ревностно бива критикуван за обстановката в него. В страната се води Първата чеченска война. Психиатрична болница в Ингушетия се оказва в центъра на военните действия, а лекарите, изплашени от настъплението на чеченците, бягат. Пациентите остават сами и организират нещо като независима република.

Сюжетът е предложен на Кончаловски от новините по телевизията (в онези години в Русия вече се води Втората чеченска война), но той е приет нееднозначно у дома. В много отношения това е така, защото той показва чеченците от ъгъл, непопулярен за държавните телевизионни канали по онова време – че те не са безмилостни убийци, а обикновени хора, които също искат мир. След като обединява лудницата и чеченците, Кончаловски прави филмово изявление за лудостта на войните – по западни стандарти може да се каже, че то е доста политически коректно и пацифистко.

Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин (2014)

А. Кончаловски/Кинокомпания на Андрей Кончаловски, 2014

Малки селца на брега на езерото, разположени в отдалечена пустош, а жителите им на практика са откъснати от цивилизацията. Единствената връзка между тях и външния свят е пощальонът Алексей Тряпицин (който играе сам себе си). Той взема писма, пенсии и вестници от пощата и на своята лодка ги доставя на получателите им.

Филмът, „нямащ аналог в съвременното руско кино“, се превръща в истински успех за режисьора – той му донася сребърен лъв във Венеция за най-добра режисьорска работа и почти е номиниран за „Оскар“ (Кончаловски отказва да бъде номиниран поради факта, че е „разочарован от Холивуд“). Филмът е заснет без сценарий, с малък филмов екип в истинско село в Архангелска област (на 1000 км северно от Москва), с неговите истински жители. Това се оказва едновременно епопея на селския живот, пътешествие в миналото и скица на безкрайното търпение и болка. Както критикът Борис Алепо пише за филма, той е „посветен на хората, оставени насаме със себе си и огромния живот, чийто плашещ натиск обикновено е скрит от нас от нашите градски животи „.

Рай (2016)

А.Кончаловски/DRIFE Productions, Продуцентски център на Андрей Кончаловски, 2016

Олга, руска аристократка и емигрантка, е арестувана от нацистите за укриване на еврейски деца. Изпратена е в концлагер, където се среща с познат, който отдавна е влюбен в нея – високопоставен офицер от СС. Между тях се заформят болезнени отношения и те подготвят бягство. Въпреки това, след като виждат ада, дългоочакваният рай променя своя облик и смисъл.

Въпреки това, че филмът е на привидно банална за киното тема – за концентрационните лагери и отношенията между садист и жертва, той е високо оценен и се превръща в още един успех за Кончаловски. Той му носи „Сребърен лъв“ на филмовия фестивал във Венеция и е включен в списъка за „Оскар“. Кончаловски признава, че по време на снимките той мисли как обикновените хора ще станат съучастници в ужасни дела, просто защото всички започват да го правят, и как нещастните вършат зло, докато вярват благочестиво, че вършат добро.

автор: ЕКАТЕРИНА СИНЕЛШЧИКОВА

източник: bg.rbth.com

Pin It on Pinterest