Тенко Калайджиев, известен заралийски бохем и зевзек: Човек тежи най-много там, където е роден

Часове преди да настъпи поредният му рожден ден хващам известния старозагорски зевзек и бохем Тенко Калайджиев на чаша кафе в известно заведение в центъра.

Отпивайки съсредоточено глътка кафе той тъжно ми съобщава, че всенародни тържества по случая няма да има. Усъмнявам се, понеже се познаваме от едни има-няма 55 години и започвам да задавам въпроси, нали съм деформирана професионално. И тръгнаха едни спомени…

– Заради извънредната обстановка ли отмени тържествата?

– Трудно е да кажа, но при тази сериозна обстановка – не върви. Като пусна телевизора сутрин, първо това чувам – толкова заразени, толкова починали. Вечер – също. А като се огледам и ослушам – около мен няма нито един заразен. Не искам да кажа, че го няма този вирус, има го, но трябва да бъдем предпазливи. Всеки по своему да си поеме отговорността да бъде здрав. Не може някой да бди над нас, да ни казва кога да си измием ръцете, кога да си сложим маската. Тържество ще има, но няма да е всенародно, няма да е в познатите мащаби. Поканих няколко приятели да се съберем, да пием по ракия, да си поговорим за старите времена. Единият ме разпита подробно колко човека ще бъдем, значи хората си дават сметка, че трябва да бъдат внимателни, а това е хубаво. Ще бъдем в тесен кръг – семейството, децата, най-близките приятели.

– Че то само децата и внуците като дойдат, ще се получи доста „тесен“ кръг…

– Няма лошо човек да има много деца. Имам син и дъщеря – Петър и Десислава, той е зъболекар, тя – прокурор. Така ми се сложи животът, че отгледах и двете деца на съпругата ми Миролюба – Надя и Любчо, та станаха четири. И внучетата са четири – близнаците Лора и Филип на Петър, и още едни близнаци – Теодор и Леа на Надя. Не знам дали няма да има и други изненади, мълчат, но в такова мълчание винаги има нещо подозрително. Човек при никакви обстоятелства не трябва да се отказва да създава поколение.

– На какво попречи изолацията?

– Преди всичко на човещината, на тези добри, топли отношения към ближния. Човещината сякаш се стопи, остана встрани, хората се затвориха, започнаха да мислят повече за себе си, за най.-близките си. Много хора забравиха приятелите, дори гилдията, спряха да контактуват. Отдръпнаха се, сякаш другите са прокажени. Не мога да разбера – заедно сте създавали атмосфера, настроения, толкова ли е лесно да ги пренебрегнеш? Човек трябва да се научи да превъзмогва себе си, да контактува с другите, да им помага и на тях. Животът не може да спре. Хубаво нещо е самодисциплината, да се съобразяваш със специалистите, но колкото и да е тежка ситуацията, човек трябва да си дава сила да я превъзмогва. Борейки се със себе си, даваш увереност и на другите, че могат да се справят. И какво означава да се самоизолираш? Да си стоиш вкъщи и да гледаш телевизия, това ли е самоизолацията?!

– Как се отрази изолацията на културата, сферата, в която цял живот си работил и познаваш отлично?

– Културата, според мен, най-бързо се „измъкна“ от ситуацията, благодарение на талантливите и отлично подготвени творци и на съвременните технологии. Намериха как да контактуват с публиката по други начини. Аз съм традиционалист и трудно възприемам слушането на опера или гледането на театрална постановка от далеч – да не мога да изръкопляскам на актьора, да му стисна ръката или да извикам „браво“. Но така се поддържа духът, вижда се, че хората работят, реализират се. Слушах оня ден директора на Софийската опера акад. Пламен Карталов – три сцени са направили на открито и всички билети са продадени. Вярно, София е голям град, но се надявам да успеем и тук. Театърът вече започна представления на открито, на Лапидариума в Историческия музей. Заложихме 14 спектакъла, вече са продадени. От 1 юли Операта започва на изяви на Античния форум. Кукленият театър също не е спирал, играе се и на лятната сцена. Много се зарадвах онзи ден, като видях децата, заедно с родители. Ето, те намериха повече време за децата, това е възпитание и за възрастните, които не са стъпвали в Кукления театър. Дарко е майстор на тези неща, а и ситуацията им помогна, не се отказаха, разгърнаха се, възстановиха и стари постановки.

– Да се върнем на рождения ден, 30 юни, средата на годината. Но тази дата е свързана с още нещо важно в живота ти…

– Всеки греши в живота си. Ако питаш защо съм направил така – не мога да отговоря. Истината е, че на тази дата преди 33 години сключих граждански брак за втори път. И не съжалявам. Няма лошо да съчетава човек празниците, въпреки че мои приятели казваха, че щеше да е по-хубаво да беше на другия ден, че да има два празника, да не се измъквам с едно черпене. Голяма организация беше, някои не знаеха, че ще има и сватба.

– Помня, че ви кумуваха братята Георги и Кольо Райнови и дълго спореха кой е кумът и кой – кумата, разбраха ли се?

– Така и не се разбраха, Георги, Бог да го прости, си отиде, воювайки да докаже, че той е кумът. Остави прекрасни деца, поддържам връзки с тях, със съпругата му.

– Как празнуваше в едни стари времена?

– О, то бяха едни празници, по цяла седмица. Толкова беше и подготовката, а тя е много сладко нещо, част от празненствата. Събираш приятели, обсъждате – концепция, визия, детайли)) Разбира се, не става както си планирал, но това е част от емоцията. Имаше и къде да се събираме – Бухчевата къща, Пегаса, Бирхалето, барчето в Кукления, в Операта… Такива сбирки ставаха! Но и ти помниш, нали?

– Че тези места си ги има и сега.

– Да, но няма настроението, няма хъс, няма мерак. Хората не могат да се отпуснат, чувстват се притиснати от немотията, от отношението към тях, от неразбирането, че те не са придатък на обществото, а неговата основа. Нали те създават обществото? Яд ме е като питат къде е Неделчо Куманов – ами вкъщи си е, няма кой да го вземе и да го изведе, да седне в кафенето, да пусне някоя лакърдия. Един от шеметите е той. Много от тях вече ги няма – Любо Цакев, Райчо Радев, Васил Дърводелеца от Операта. Няма нужда от фамилия – така го знаят всички, то дърводелството не се учи.

Та така – местата си ги има, и нови има, ама живец няма, няма кой да го събуди, да го поддържа. Помниш ли като идваха с Иван Славков – млади поети, писатели, артисти, не идваха на разходка, пееха, играеха, лудории и щуротии – колкото искаш. И домакините не отстъпвахме.

– И цветя беряхте по нощите, за да зарадвате някоя дама…

– Е, да, нарушавахме обществения ред, беряхме цветя от градините, имаше такива случаи. Обаче не сме ги изкоренявали, нежно откъсвахме по някое цвете, да стане хубав букет.

– За хиляди дребни случки се сещам, някой ден трябва да направим едно голямо интервю, че доста има за разказване. Сега ми щукна за случката с петела в „Загорка“.

– Водех една група руснаци в „Загорка“, имаше помощно стопанство там. Говоря им аз, ама усещам, че гледат през мен, обръщам се и гледам – петелът се „заиграл“ с една кокошка. И им казах – ако пиете бира „Загорка“, ще бъдете като него. И директорът ме награди с една каса бира.

Сега не познавам много ръководители на фирми, но някога много държаха, поддържаха изкуството и културата, правеха състави – танцови, певчески, инструментални, ходеха по турнета и в чужбина, на ниво бяха – „Загорка“, „Берое“, ЗЗУ, АТЗ. Няма предприятия вече, аз за състави говоря.

– Удари го много на тъга, нищо хубаво ли пък няма?

– Има, радвам се на тези деца, които играят в парка, докато свири Духовият оркестър, на хората, които организират празници на открито. Прозорецът на стаята ми в театъра гледа към детската площадка, понякога ми се иска да им извикам да играят по-тихо. Може пък с възрастта да съм станал по-консервативен. Но им се радвам, че не се предават.

– Преди години имаше един девиз „Воювай за правото да кажеш „Този свят е и мой“, а ти го беше променил на „Воювам за правото да кажа „Този град е и мой“, помниш ли?

– Разбира се. И сега ще го кажа – Стара Загора е моят град. Напускал съм само докато учех в Москва и после в София. И веднага си идвах и работех тук. С 8 министри на културата съм работил, никой не ми е затварял вратата, не ме оставял без работа. Няколко пъти ми предлагаха работа в София, но човек тежи най-много там, където е роден, където се чувства у дома си. А това място е тук. Скоро Снежана Маринова беше пуснала във Фейсбук снимка и въпрос – кой е направил вратата ва владишкия дом. А тя е направена от свако ми Лазар и баща ми Петър. Дядо Методий извикал свако ми, той беше по-голям, и му казал, че иска да се направи една врата. И я направили. Сега съм строил родата по всички линии да търсим снимки, материали, да ги дарим на библиотеката и музея.

– А ако имаше възможност да избираш отново, би ли излязъл от сферата на културата?

– Няма да изляза от тази орбита. В много орбити се опитваха да ме вкарат – не се получи. Не питай защо, знаеш, че няма да мога да отговоря. Всеки сам се ориентира съм това ,което му е най-присъщо, което отговаря на нагласите му, контактува с хора, които са на същата вълна. Така беше с вече покойния Мирослав Марков, от малки бяхме заедно в библиотеката, в читалището, после той в театъра, аз пък без малко да направя младежки театър, на ръба беше, ама казаха, че съм щял да разбия театъра. Тогава бяха дошли младите актьори Веско Савов, Жоро Велев, Кристиян Симеонов. Вече ги няма. С много хора се разделихме, не знам дали е успокоение, че ги изпращаме достойно и поддържаме връзки с близките им. (Тук ще вметна, че в края на разговора се обади Соня, съпругата на Мирослав Марков, сякаш по поръчка, на снимката Тенко говори се нея.)

– Ако продължим да воюваме, за кажем „Този град е и мой“, какво трябва да направим?

– Трябва да направим всичко да съхраним традициите. Има толкова красиви места, толкова интересни хора, които творят. Те трябва да воюват за уважението на старозагорци, да докажат, че градът наистина е на поетите, писателите, художниците.

– На какво пожелание за празника ще се зарадваш най-много?

– Да сме здрави!

Таня ИВАНОВА

Pin It on Pinterest