Стигнахме ли до точката на невъзрата в отношенията си с Република Северна Македония

В последно време формалните и неформалните контакти между София и Скопие са в центъра на общественото внимание и в двете столици. Причината за това е всеизвестна – евентуалното провеждане на т. нар. междуправителствена конференция, която следва да се осъществи между кабинета на югозападната ни съседка и висшите чиновници на Европейския съюз (ЕС).

Основният двигател, теглещ Република Северна Македония (РСМ) към все по-тесни връзки с европейското семейство, се явява Германия, чийто амбиции за решаваща роля на Балканите стават повече от отчетливи. „Берлинският процес“, иницииран от федералната република, най-добре онагледява обстоятелството, че германската страна има специални планове за нашия регион. В преследването на целите си, Берлин се чувства улеснен. Обединеното кралство, което бе най-сериозният политико-икономически опонент на Германия в ЕС (включително и поради исторически наслоения), вече е извън него, а Франция, останала единствената ядрена сила в съюза, след британското напускане, отстъпва пред германската икономическа мощ. Колко е силен германският престиж в Европа пролича при разрешаването на финансовата криза, засегнала някои от страните, намиращи се в южната част на континента, които уж като по-стари членки на ЕС, трябваше да се намират в добро икономическо състояние. Така, въпреки многохилядните демонстрации в Гърция на южната ни съседка бе наложен финансов план за възстановяване, продиктуван от Берлин.

Германските политици желаят да затворят кръга на Балканите, давайки зелена светлина за стартирането на преговорите за присъединяване към ЕС на РСМ и на Албания. В този си стремеж Берлин максимално се възползва и от германското председателство на Европейския съвет, което придава още по-голяма тежест на и без това солидните немски аргументи. Затова и във федералната република са категорични – РСМ и Албания трябва да влязат в европейското преддверие до края на германското шефство, завършващо на 31 декември 2020 г.

Изброените обстоятелства поставят официална София в изключително деликатна позиция, имайки предвид историческия спор с югозападната ни съседка, придобиващ все по-остри форми с всеки изминал ден. Сегашните отношения на България с РСМ се базират на договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, подписан в Скопие на 1 август 2017 г., стъпил върху декларацията за добросъседство, станала факт през 1999 г. И двата документа се реализираха след засилен натиск, дошъл от Съединените щати. В първия случай Вашингтон искаше да гарантира тила си, тъй като подготовката за бомбардировките над остатъчна Югославия бе във финалната си фаза, а във втория казус решаващо се оказа приемането на РСМ в НАТО. Чрез този акт Сърбия, считана погрешно за лоялен руски съюзник, бе „затворена“ откъм юг, което се възприемаше като удар върху Кремъл. И при двете обстоятелства, нашата страна бе принудена да бърза, защото нямаше нито силите, а още по-малко желанието да препречва пътя на американските намерения. По този начин, специално договорът между София и Скопие, се оказа документ, който не само не разреши проблемите между страните ни, но дори ги задълбочи.

Днес погледите на всички интересуващи се от темата за Македония са насочени към работата на двете исторически комисии, които на съвместни заседания трябва да изгладят противоречия, трупани с десетилетия. Незнайно защо въпросите за икономическото сътрудничество между двете държави и за инфраструктурните проекти, останаха на заден план, изпреварени от историческите питания. Обяснението, че първо е задължително да се намери разрешение на проблемите от миналото, а после да се тръгне към по-широко стопанско взаимодействие, напълно урежда северномакедонския елит, който стоейки върху оста север-юг (Белград-Ниш-Скопие-Солун) пази близостта си до Сърбия и гарантира големите гръцки инвестиции в страната си. В това време българската страна бива вкарана в исторически лабиринт, от който не успява да се измъкне, поради една-единствена причина – македонизмът е идеология, насочена изключително срещу всичко, носещо българско име. Без антибългаризма, македонизмът е лишен от смисъл, което, от своя страна, обезсмисля съществуването на „македонската нация“ и на северномакедонската държава. Македонизмът може да преживее без антиквизацията, той ще продължи да шества и без антиалбанизма, но е напълно неспособен да просъществува без омразата към България. Именно поради тази причина, българската историческа комисия бе вкарана в капана, наречен „Гоце Делчев“ – тема, по която в Скопие жонглират в продължение на декади.

Какви могат да бъдат полезните ходове на българската страна в тази ненормална ситуация, когато историческите реалности не се признават от отсрещните събеседници? На първо място е необходимо да се съобразим с политическите реалности на съвремието. РСМ е суверенна и независима държава, призната от международната общност. Поради сложни политически, икономически, демографски и битови процеси, продължили повече от век, на територията на югозападната ни съседка се е оформила критична маса от хора, чието ментално освобождаване от разбиранията на македонизма е трудно, но не и невъзможно, при определени геополитически обстоятелства. Колкото и потискана да е била през десетилетията, българщината все още мъждука сред някои от гражданите на Северна Македония и това не бива да се забравя и пренебрегва. Поради тази причина, приемането на югозападната ни съседка в ЕС е необходимо да бъде стратегическа цел за страната ни. В противен случай РСМ е заплашена от разцепване, защото общоалбанското обединение, което албанците възнамеряват да осъществят в рамките на съюза, няма да се реализира, а това ще тласне младата държава към нова гражданска война. В случай, че не се разпадне, РСМ може да стане жертва на сръбските аспирации, прикривани зад инициативи, подобни на „Малкия Шенген“, реанимиращ югославското пространство със сръбска доминация, което отново значи конфликт с албанците във Вардарска Македония, т. е. пак ще се стигне до разпад. Не на последно място е задължително да се подчертае, че съществуването на РСМ прекъсва преките връзки между Белград и Атина, а реализацията на коридор № 8 ще измъкне Северна Македония от сръбско-гръцката задушаваща прегръдка и ще помете от политико-историческата сцена просръбския елит в Скопие.

Отварянето на вратите на РСМ към ЕС, обаче не бива да стане за българска сметка. Властите в София са задължени да опазят българската национална памет докрай, без никакви компромиси. В противен случай, скопските претенции от исторически ще се превърнат в териториални, при това в общността на европейското семейство. Достатъчно е да се спомене словенско-хърватският териториален спор, за да се разбере, че членството в ЕС не е гаранция за липсата на проблеми от сериозно естество, засягащи държавността. Ето защо, историческите питания между България и Северна Македония е необходимо да се разрешават на базата на фактите. Нашата страна спокойно може да предложи на северномакедонците нов подход при дискутирането на казусите от миналото. Тезата, отстоявана от някои български историци и общественици, че „македонската нация“ е дело на Тито, и че съществува от 1943/1944 г. спокойно може да бъде преосмислена. Как за една година, човек от българин може да стане „македонец“? Подобно твърдение обслужва дадени формации у нас, монополизирали македонския въпрос и възприемащи се за последната инстанция по него. Очевидно тук става дума за далеч по-комплициран процес, разгърнат във времето. Необходимо е да се припомни, че македонизмът е „култивиран“ от сръбския политик, дипломат и историк Стоян Новакович, който в края на ХIХ век осъзнава, че без съюзник сръбската пропаганда в Македония е обречена на неуспех, поради силата на българщината в областта. Именно в македонизма, Новакович намира съмишленик на сърбизма, за по-успешното навлизане на последния във Вардарска Македония. Отглас от тази линия на поведение са „македонското“ студентско дружество „Вардар“ и „Македонският клуб“, действащи в Белград, както и славяно-„македонското“ културно общество, основано в началото на ХХ век в Санкт Петербург, намиращо се под покровителството на сръбското посолство и имперските власти.

Гореизложените факти не могат да бъдат пренебрегнати. Впрочем, отместването на рождената дата на македонизма с няколко десетилетия по-рано ще се засили контраста около Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), която дори под страх от смъртно наказание, преследва разпространителите на македонистките идеи, проводени от Белград и от Петербург във Вардарския край. По този начин, тя подчертава за пореден път своя български характер, ясно посочен още от нейните основатели. Като направим постъпки за припознаване на историческите реалности, свързани с началото на македонизма, ние ще дадем на северномакедонската страна така желаната от нея легитимност в по-дълбок исторически контекст, без да гледаме фактите в изкривено огледало. От друга страна, и скопските историци и политици трябва да извървят своя път, признавайки българския характер на населението във Вардарска Македония от упоменатия период, българската същност на Вътрешната организация, включително и българската идентичност на Гоце Делчев, колкото и страшно това да звучи за тях. Следва да се упомене, че поради глобалните политико-исторически събития, протекли особено след Втората световна война, македонизмът се е наложил във Вардарска Македония като държавнообразуваща идеология и това обстоятелство не бива да се подминава с лека ръка, но това не може да става чрез пренебрегването на историческата реалност, запечатана в документите от различните епохи.

Осезаемият германски натиск за по-бързото придвижване на югозападната ни съседка към ЕС, голямата подкрепа, с която тя се ползва сред някои държави-членки на съюза, неразбирането на характера на диспута между София и Скопие от брюкселската бюрокрация, подлагат на допълнително напрежение и без това колебаещата се българска дипломация, която се чуди на кого първо да угоди. Ние се нуждаем от време, което така и не ни бе дадено от мощни външни фактори, а и не успяхме да отвоюваме. На този фон, Гърция разполагаше с 30 години, за да реши проблемите си с РСМ, постигайки Преспанското споразумение, чрез което Атина си изми ръцете и вече не е главният виновник за блокирането на младата държава към европейските структури, „любезно“ предоставяйки тази роля на България.

Настанал е моментът, в който официална София е изправена пред изключително важно решение. Гръцката политическа акробатика и прекъсването от страна на Скопие на работата на историческите комисии за близо година, илюстрира слабостта на българската страна. Затова и е крайно време България да даде недвусмислен знак, отправен към някои от партньорите ни в ЕС. Наложително е родната ни дипломация да наложи вето на междуправителствената конференция между правителството на РСМ и ЕС, което да бъде времево фиксирано – например, до следващата среща на върха в Брюксел. Да, след подобна постъпка върху софийските власти ще се изсипят остри критики от всички заинтересовани страни, а Скопие ще продължи с истеричната антибългарска риторика, която всъщност тече и в момента. Това, обаче е цената, която трябва да се плати, за да може българската дипломация да си поеме глътка въздух, нуждаейки се от време, за да прецени бъдещите си ходове – нов договор с РСМ, анекс към съществуващото споразумение, различен подход в работата на двете исторически комисии, разясняване на българската позиция сред важните европейски страни и т. н. В противен случай ние ще достигнем точката на невъзврата, след чието преминаване няма да имаме необходимите политически аргументи, за да се противопоставим на агресивния македонизъм, търсещ европейска легитимация.

ВОЙН БОЖИНОВ ( Институт „РЕГО“)

Pin It on Pinterest