Предстои премиерата на „Доброто на страната ни
Интервю на Диляна Костадинова (IV курс „Театрална продукция“) със студент от класа на проф. Здравко Митков, във връзка с предстоящата премиера на „ДОБРОТО НА СТРАНАТА НИ“
Здравей, как се казваш?
Аз съм Борис Кръстев.
В какво играеш?
В „Доброто на страната ни“
В коя роля?
Ролята на Робърт Сайдуей и младши лейтенант Уилям Фади.
Едно от главните обстоятелства в пиесата е в затвора. Според теб, той е място за наказание или място за преобразяване?
В продължителността на цялата пиеса, затворът приема страшно много форми. В началото започва като място за наказание, със сигурност и смея да твърдя, че доста голяма част от пиесата е точно за наказанието, но в крайна сметка самата му идея за преобразяването на човека, също съществува и тя е прокарана най-много от главния губернатор – губернатор Филип, който се играе от Петър Дочев (гост актьор), че всъщност трябва да се запази човешкото в тези хора, че този начин на живот не е роден в тях и може да се изкорени.
Точно това беше вторият ми въпрос – престъпните тенденции, дали са вродени или придобити?
Аз мисля, че се придобиват и самата пиеса определено доказва това.
Един казус – моралът, спрямо закона – кражбата на храна дали се брои за престъпление?
Ами разбира се, кражбата на храна, сама по себе си е престъпление. Кражбата на каквото и да е, предполагам е престъпление. Но обстоятелствата, в които извършваш това престъпление, трябва да са от значение. Например, в пиесата има едно момиче, което всъщност е осъдено, но ако не се лъжа, на смърт, за кражбата на две свещи. Дори не е храна, но причината да открадне свещите, беше много битова и някак си точно в тези години Англия, по време на индустриалната революция, затворите се задръстват от затворници и неслучайно те ги изпращат в Австралия, защото повече не могат да ги държат в Англия. И така, всъщност се колонизира Австралия. Законът не прави разлика между убийство и кражба на две свещи. Много от затворниците там, са извършвали различни престъпления – някой нападнал матрос и откраднал, третия убил, зле са се стекли обстоятелствата за него, но всички те по един или друг начин са били осъдени на смърт и чрез помилване са осъдени на заточение.
Колко силен е театърът за теб и успява ли да промени към добро поне част от героите?
Вярвам, че променя абсолютно всички персонажи в пиесата, дори и тези които не са замесени в самото изграждане на представлението. Тази сила на театъра е доста мощна.
Граждански дълг ли е ходенето на театър?
Вярвам, че трябва да бъде!
И няма как да пропуснем известния цитат на Русо – „Човек се ражда свободен, а навсякъде е с окови“, което дори е актуално в днешно епидемично време. Ако мога да кажа, доколко оковите пречат на артисти като вас в момента?
Ами мисля, че до голяма степен нашата професия се състои в това да унищожава тези окови. В стремежа си да се измъкне от тях се състои нашата професия. Ние не само разказваме някакви истории, а и до голяма степен тези истории са породени от проблеми, от бунтове от нещо, с което човек трябва някъде да чуе, да разкаже, да отрази някаква тема, някакъв проблем. Тези окови, примерно, в самата пиеса – ако тези хора не бяха поставени в тези обстоятелства, може би тази пиеса нямаше да се случи. Може би, те всъщност са онова нещо, което катализира изкуството, само по себе си и във времето родило гениални неща. Аз искам да допълня, че в началото когато четох пиесата ми беше интересна, беше любопитна. Режисьорът ни каза, че хората са реални. Наистина са съществували. И съдбите им такива- тежки съдби. На моменти много кървави, реално случили се неща. И всеки един от персонажите в тази пиеса, било затворник, било офицер, е истински човек. И когато разбрах повече за моя (персонаж) си казах „уау, за мен е чест да изиграя този човек“. Между другото, първият театър в Австралия, при това в Сидни, е построен от Робърт Сайдуей – от моя човек. Който чрез театъра намира избавление. И наистина в живота построява първия театър, осиновява дете, по-късно се жени. Мисля, че дарява страшно много пари, за това да се изгради гробище. И така бива помилван в последствие от Кралицата. Но неговата съдба от всички затворници и на Лиз Мордън, която играе Елена Петрова, може би са най-тежките, най-кървавите съдби. С нея имаме в пиесата доста спречквания, доста голяма борба на характери, което е напълно нормално.
Последен въпрос, тъй като сте голяма група, как би определил процеса, като по-труден или по-забавен?
Ако трябва да призная, това беше един от най-хубавите процеси, които съм имал. Не искам да казвам голяма дума, но така някак си не случих на процеси във времето. И трябва да призная, че Тодор Димитров е огромен шанс за мен. При това не бях гледал нищо, което той е правил, не знаех нищо за този човек. Само знаех, че е завършил при великия Крикор Азарян, което по някакъв начин може да се води за патент за качество, макар че не е задължително, разбира се, но той е голямо име… И когато започнах да работя с Тошко, той беше много различен от всичко, което съм виждал. Едно от най-хубавите неща беше, че никой не ме е спирал да правя каквото и да било. Аз винаги съм казвал „Тошко, тук ми хрумна една идея, може ли да опитам?“, той казва „да опитай, пробвай, не ти обещавам, но пробвай“. Но и не ме е спирал за нищо. И хубавото беше, че винаги се е консултирал с нас, екипа. Заедно сме измислили някакви неща, не е било просто да каже това е така, това не е така. Много човешки работи с нас и ни поставя нас на първо място. Много съм доволен от работата и определено процесът мина страшно леко и неусетно. Трябва да призная, че ние се сблъскахме и със затваряне, пандемии, което забави нещата. Ситуацията се изнервя. Всеки в даден момент преди премиера се изнервя, напълно нормално, създава се напрежение, но Тошко някак си го притъпява и успява да задържи актьорите в кондиция. Сега има по-малко от седмица до премиерата, но изобщо не съм притеснен. Тошко ни вдъхва увереност, че всичко ще бъде наред и аз съм спокоен.
Кои са датите, на които хората могат да дойдат и да ви гледат?
На 3 и 4 декември и на 11 ти декември. Трети и четвърти са премиери на голяма сцена от 19:00 часа в НАТФИЗ.
