ЛПЛ на Ушаков: с какво е била въоръжена съветската летяща подводница

Този проект, наред с много други разработки на военна техника, така и не дочакал изпълнението си: комисията сметнала, че летящата подводница е неефективна в условията на военни действия.

Студентска идея

Както пише историкът на руската хидроавиотехника Генадий Петров, идеята за проекта за летяща подводница принадлежи на Борис Ушаков, който е разработвал вариант на „хибрид“ на хидроплан и подводница в продължение на 3 години, от 1934 г., като студент във Висшия морски инженерен институт в Ленинград. Планирал е летящата подводница да бъде създадена на базата на тримоторен хидроплан с перископ, който може да се потапя под вода.

Проектът е преработван от Борис Ушаков неведнъж. През 1937 г. Комисията за военни научни изследвания (НИВК) отхвърлила първия му вариант, тъй като при анализа на всички документи открила неточности в изчисленията на работата на възлите и агрегатите на ЛПЛ. Ушаков продължил да усъвършенства проекта и през 1938 г. представил следващата, последна, версия на изцяло метален подводен самолет, способен, според изчисленията, да развива на повърхността скорост от 100 възела и около 3 възела при потапяне.

Тактико-технически характеристики

В сп. „Популярна механика“ били публикувани данни за техническото оборудване и въоръжението на ЛПЛ, която е трябвало да се използва в битки със силите на флота, включително във военноморски бази, защитени от минни полета. В открито море ЛПЛ трябвало да проследи курса на вражеския кораб от въздуха, да го изпревари, да кацне върху водата и да се спусне на дълбоко, изчаквайки корабът, за да започне торпедна атака. Такава подводница, от гледна точка на перспективата за нейното използване, била интересна както като разузнавателна, така и като пряка бойна машина, особено като част от група такива ЛПЛ.

Летящата подводница била планирана с шест отсека, единият бил жилищен, още три трябвало да бъдат за самолетните двигатели, останалите два били за акумулаторите и гребния електрически мотор с мощност 10 конски сили Корпусът на ЛПЛ трябвало да бъде направен от дуралуминий, поплавъците трябвало да са от същия метал. Летящата подводница, според проекта, имала стоманени крила, резервоарите за гориво и масло били от гума, така че тези резервоари да не бъдат повредени при потапяне на лодката.

Екипажът на 15-тонната ЛПЛ според проекта се състоял от трима души, максималната дължина на полета била 800 км, летящата подводница, както се очаквало, трябвало да се издигне до максимум 2,5 хиляди метра и да се потопи на 45 метра. Резервът на мощност в потопеното положение бил до 6 мили, максималният автономен престой под вода бил два дни. Въоръжението на ЛПЛ се състояло от две 18-инчови торпеда и две коаксиални картечници.

При разглеждането на проекта на ЛПЛ Комисията за военни научни изследвания не била доволна от ниската маневреност на летящата подводница в потопено положение. В постановлението за прекратяване на всички проектни работи по нея, по-специално, било казано, че този апарат, с всичките му очевидни предимства, има един доста сериозен недостатък: ако ЛПЛ открие вражески кораб, то той най-вероятно ще поеме друг курс и ще избегне торпедната атака. Съответно летящата подводница няма да изпълни своята бойна задача.

… През 30-те години нещо подобно на ЛПЛ – подводен самолет (СПЛ-1) бил създаден от съветския авиоконструктор Иля Четвериков. Хидропланът можел да бъде разглобен, за да бъде транспортиран с подводница и след като подводницата изплува, за 5 минути да бъде сглобен и вдигнат във въздуха. Тежал направеният от дърво и шперплат СПЛ-1 малко повече от половин тон. Бил направен и тестван прототип, който през 1936 г. дори бил показан на международното авиошоу в Милано. През 1937 г. пилотът-изпитател Анатолий Кржижевски поставил три световни рекорда с СПЛ-1 – за височина (5,4 хил. м), за скорост (170,2 км/ч на 100 км) и за дължина на полета (480 км).

Обаче и този самолет не влязъл в експлоатация във ВВС на Червената армия: хангарът за самолета на подводницата увеличавал водоизместимостта ѝ с 60 тона, сериозно намалявал скоростта и продължителността на плаване на подводницата и влошавал нейната стабилност.

Няколко проекта на апарати, подобни на ЛПЛ на Ушаков, били разработени от средата на 40-те години на ХХ век в САЩ. Всички те, направени на базата на хидроплан, са се провалили: прототипите не били технически ефективни в двете среди едновременно – под водата и във въздуха. В резултат на това в серийно производство влезли само амфибиите, например руският екраноплан „Орион-20“, високоскоростна амфибия, способна да извършва кратки полети, да преодолява трудни зони по въздух, както и да се движи по вода, сняг и лед.

Автор: Николай Сыромятников

Источник: ЛПЛ Ушакова: чем была вооружена советская летающая подводная лодка

© Русская Семерка russian7.ru

Pin It on Pinterest