Кои са ителмените – „индианците“, които живеят по камчатските хълмове?

В Камчатка има едно малко село с население едва от 3000 души.

Тези камчатски роднини на индианците танцуват седемнадесет часа без почивка, шият дрехи от рибена кожа и с всички сили се опитват да не изчезнат от лицето на земята.

Около стотина души танцуват на зелената трева под ритмите на ударите на дайретата. Наобиколили са ги зрители, които снимат случващото се със смартфони. Тамадата в центъра, който е почти двуметров шаман с дълги мастилени коси и широки плещи, държи микрофон пред устата си. След неговия сигнал цялото това множество от хора в традиционни носии започва да се поклаща от една страна на друга като морска вълна. Александър Пирагис/Sputnik

Това е Алхалалалай. Ителменски обреден празник, за който сега всяка година тук пристигат всички северни народи. „Няма да се учудя, ако след време кажат „Алхалалалай е наш празник““, ревниво казва ителменът Олег Запороцки, един от камчатските „индианци“.

Поначало всички северни народи генетично са роднини на индианците в Северна Америка, но ителмените по някаква причина в по-голяма степен се възприемат като хора с тяхната кръв. Поне не се опитват да скрият, забравят или да оспорят този факт. Роднинско индианско племе от Канада веднъж дори им подари своите костюми и сега ителмените с гордост ги носят. В Русия обаче малко се знае за ителмените. Дори по-малко, отколкото за евените или коряките. Ако северните народи имаха свой рейтинг на популярност, то ителмените, щяха да бъдат на едно и също стъпало с айнамите – народ, чието съществуване в Русия се отрича през последните 41 години. И ако не беше ителменският Алхалалалай, то за ителмените щяха да помнят като че ли само етнографите. Александър Пирагис/Sputnik

По време на празника се организира танцов маратон – 15-16 часа дива енергия. Няма спиране. 17 часа и 5 минути е последният рекорд, поставен от Андрей Катавинин („Коритев“) и Дарина Етанте („Менго“). Толкова са танцували без прекъсване. 

Танцуващи хора

Лев Гаркави/Sputnik

„Живеещ тук“. Това означава „ителмен“. Това е един от корените народи на Камчатка, но към втората половина на XIX в. те са живеели само на западното крайбрежие на полуострова в резултат на военни сблъсъци с руснаците и казаците.Свободни източници

Сега неголямото село Ковран в Тигилския район е централно за ителмените. За да стигнеш до него от Москва, трябва да летиш осем часа и половина до Петропавловск-Камчатск, после още 10 часа да се друсаш с кола до село Есо, по-нататък още час и половина с хеликоптер до друго село – Уст-Хайрюзово, където ще са ти необходими 10 минути с всъдеход по тундрата по крайбрежието на Охотско море. „Желателно е да успееш преди отлива, за да не те отнесе вълна в морето – такива случаи тук е имало“,  съветват пътешественици. Ковран

Ковранvevechkh/youtube

„До 9-годишна живях в Ковран и през 97-98-а там имаше около 200-300 ителмени, по мои сметки. А след това се преместихме в село Есо, сега там живеят роднини. Ителмените в селото са малко, около 30 души“, разказва  Уляна Халоймова. Самата тя се е преместила в Санкт Петербург, „защото там можеш да се развиваш и учиш“. Сега тя работи като експерт масажист. В най-популярната руска социална мрежа „ВКонтакте“ групата „Ителмени“ наброява едва 35 души, сред които е и Уляна. В Русия, според преброяването от 2010 година, като ителмени се самоопределят 3093 души.

За първи път тези камчатски аборигени са описани и преброени през XVII век. Тогава те са били почти 17 000 души. През зимата са живеели в полуземлянки-юрти, а лятото са се местели по-близо до река и са пътували в юртата, качена на шейна. Ителмените са вярвали в духове, били са анемисти, и според етнографите в древността са практикували въздушно погребение – дечицата ителмени са били погребвани в хралупи на дървета. Свободни източници

Асимилирането с руснаците обаче тече активно и през XVIII в. много ителмени вече заживяват в руски дървени къщи, а през XIX в. приемат християнството. Руските им фамилии пък идват от фамилиите на свещениците и църковните служители от енорията. Начинът им на живот, който е обвързан с риболова (ителмените са родени рибари), продължава да е същият и до ден днешен. Е, истината е, че рибарите вече са единици. В паметта на всеки остават само легенди, които знае всяко ителменско дете, както и формираните с векове вътрешни ителменски убеждения. Едно от тях е да не се боиш от смъртта и да не осъждаш самоубийството. Според ителмените, когато животът престава да ти носи радост, сам можеш да направиш прехода към „горния свят“.

Сериозни хора – винаги с кучета

Legion Media

„През 1960-те години живеехме твърде зле. В семейството бяхме пет деца, а аз бях най-големият“, спомня си Олег Запороцки.

„Много работа имаше по домакинството. Трябваше за се грижим за кучетата, а всички ваканции ни бяха заети с приготвянето на храна за животните. Всички имаха кучета, ако в двора ти няма впряг, се смяташе, че не си сериозен човек. Вървиш си из селото, а съседът отваря ямата с рибата за кучетата и наоколо се понася неприятният ѝ мирис! Макар че сега, признавам си, с удоволствие бих го вдъхнал“, казва той. 

С годините грижите се увеличават. През почивните дни задължението му е било да ходи в гората за дърва и всеки ден, ако няма буря, с кучешкия впряг да докарва дървата от гората вкъщи. Когато в съседното село Уст-Хайрюзово започват да пристигат самолети, той пътува до там, за да посреща ковранските пътници. Понякога и през нощта. „Баща ми казва: „Ставай и заминавай“. И пътувам 20 км през нощта. Вземам хора и в непрогледната тъма пътувам до родното село“.Sputnik

По времето на Уляна положението вече не е такова. „Живея като обикновен съвременен човек. Макар че понякога имам вътрешно желание да поплавам на байдарка (по-рано са плавали на „боти“ – лодки от кожи), или да плета сушена коприва (това е „лепха“). И толкова. Понякога чета ителменски приказки на приятели“.

Уляна казва, че дори в Камчатка, на родната земя, ителмените престават да се чувстват като у дома си в определен момент: „Какво се случи след преместването в село Есо. Евените не са много дружелюбни, защото това било тяхно село, мнозинството му обитатели са евени. Бях само на 12-13 години, когато се бях наредила на опашка в магазина, а те ми казаха „Изпонадовлякоха се тук“.

Корени

Кунсткамера

В някакъв момент ителмените започват стремглаво да губят връзка с корените си. През 1989-а около 20% от тях посочват ителменския език за роден. А да го говорят са можели само хората над 50 години. Семейството на Уляна е било най-близко до езика – баба ѝ Клавдия Халоймова е била лингвист и през 80-те се залавя да създаде първия учебник по ителменски език. Дори в тяхното семейство обаче са говорели на руски, само добавяйки в речта ителменски думи.

Уляна казва, че сега не познава хора, които да говорят на ителменски, да знаят езика или поне азбуката, и допълва: „Повечето хора от нашето село Ковран просто се пропиха. Алкохолът е реален проблем“. Александър Архипов/Sputnik

Очевидно този културен упадък, наред с измиращата популация, е подтикнал ителменците сами да поемат отговорността за съществуването си. Държавата оказва немалка помощ. През 1989-а ителмените едни от първите в страната създават своя обществена организация – Съвет за възраждане на ителмените в Камчатка „Тхсаном“. Той се оглавява от Олег Запороцки. Ителмените основават свой хореографски ансамбъл, който си спечелва популярност и прави гастроли в Европа. А заради местния празник на благодарността Алхалалалай в подножието на хълма превръщат северния бранд в свой идеологически стожер. „Според мен това ни е главното постижение“, казва Запороцки. Александър Архипов/Sputnik

Дори позабравената национална кухня започва да изплува в паметта на мнозина. „Много се радвам, че някога баща ми ме накара да се науча. Аз не исках, мислех си, че това никога няма да ми потрябва. В действителност умението да готвиш тлъста мазнина, юколу [сушена риба еленско месо] и кисели главички не изглеждаше привлекателно“. 

А миналата година, според съобщения в медиите, поредният ителмен на годината стана директорът на танцовия ансамбъл Лидия Кручинина. Тя е спечелила първо място в конкурса за висша мода на националния костюм в Москва за специални костюми от рибена кожа.

автор: ЕКАТЕРИНА СИНЕЛШЧИКОВА

източник: bg.rbth.com

Pin It on Pinterest