Кога Русия се появява в пиесите на Уилям Шекспир?
Въпреки страстта на Русия към творчеството на барда, малцина в страната са наясно с упоменанията на Шекспир за Русия в пиесите му.
След като Александър Сумараков превежда „Хамлет“ на руски през 1748 г., руската интелигенция се отнася с голяма страст към творбите на Уилям Шекспир.
Пиесата „Хамлет“, 1971 година. Владимир Висоцки като Хамлет.TASS
Пиесите и сонетите на великия английски бард са толкова русифицирани, че оставят незаличима следа върху културния ландшафт на страната. Шекспир дори вдъхновява Александър Пушкин, Антон Чехов и Борис Пастернак.
През 1970-те години е изключително трудно за московчанин да намери билет, за да гледа поета, певеца и актьор Владимир Висоцки в ролята на Хамлет. Наскоро, през 2016 г., московското метро бе декорирано с цитати и изображения на шекспировите герои. Въпреки тази любов към барда обаче, малко са тези, които знаят за препратките към Русия в творбите му.
В „Зимна приказка“ Хермиона, добродетелната и красива кралица на Сицилия, която е обвинена несправедливо за изневяра пред мъжа ѝ Леонт, казва следното, когато е обвинена в прелюбодейство и предателство:
„Баща ми
бе император на Русия — о,
да беше жив, да зърне дъщеря си
тъй съдена; да види глъбината
на нейната беда, но пак с очи
на състрадание, не, не на мъст!“
„Зимна приказка“, Акт V, Сцена IIIGetty Images
Тази препратка към императора на Русия в пиеса, написана през 1610 г., озадачава учените, които изучават творбите на Шекспир.
„Хермиона като че ли е единственият руски герой при Шекспир и може би именно затова тя е направена по-строгa, отколкото останалите му героини“, това пише Д. М. Драпер в статия за „The Slavonic and East European Review“ през декември 1954 година. „Тя заплашва, макар и на шега, да задържи като затворник госта си Поликсен; тя не плаче и не позволява на своите дами да плачат, когато е изпратена в затвора, а се застъпва за своята кауза като „дъщеря на великия крал, която предпочита смъртта пред безчестието“. Драпер добавя обаче, че в нея няма характерната „несъмнена московска“ черта.
В есенния брой на „Shakespeare Quarterly“ през 1995 г. Дарил Палмър пише, че чрез намесването на руски владетел Шекспир „насърчава аудиторията си да предприеме мимолетен, но важен „преход от една знакова система в друга“, от английските въпроси за царството до руските питания на същата тема“.
Мечки и самури
Шекспировските препратки към Русия не са само към хора – те включват и 2 животни, смятани за символ на Русия – мечките и самурите. В „Хамлет“ принцът от Дания казва на Офелия:
„Не, нека тогава дяволът да носи черно, а аз ще имам костюм от самури.“
Действието в пиесата се развива в Дания, но през водите на страната самурските кожи достигат Великобритания от Русия.
Препратки към руската мечка могат да бъдат открити в „Макбет“ и „Хенри V“. Орлеанският дук споменава мечката в трето действие на „Хенри V“, когато казва на Рамбюр:
„Глупави песове, които слепешката се мушкат в пастта на руската мечка, за да им схруска черепите като гнили ябълки. Със същото право можете да наречете храбра и бълхата, която се храни върху бърната на лъва.“
Оскар Вернер като крал Хенри V в пиесата на Уилям Шекспир „Хенри V“, Австрия, Виена, Бургтеатър, 1961 г.Getty Images
Орлеан отговаря на изявление за доблестните създания на Англия и как хрътките им притежават „несравнима смелост“.
Макбет говори за руски мечки, когато към него се приближава призракът на Банку.
„Което мъж би дръзнал да извърши,
и аз ще го извърша! Приближи се
във образ на космата руска мечка,
хиркански тигър, плочест носорог;
вземи каквато искаш форма — само
не тази тук — и крепките ми жили
не ще потръпнат!“
„Маскирани„ московчани
В „Напразните усилия на любовта“ кралят на Навара и спътниците му Бирон, Лонгвил и Дюмен се обличат като московчани или маскирани руснаци, за да ухажват дамите от свитата на френската принцеса. След като чува за тези планове от прислугата си, принцесата и дамите ѝ надхитряват мъжете – те се обличат еднакво.
„Напразните усилия на любовта“Getty Images
След края на тази комична сцена, лордовете се връщат като себе си, а дамите започват да им се присмиват. Когато кралят на Навара изразява своя срам заради това, че френската принцеса не е нито „посещавана“, нито „видяна“, тя отговаря, че „група руснаци“ си е тръгнала току-що. Тя им се подиграва още и като ги нарича „подстригани галанти, изпълнени с ухажване и държавност“.
Придружителката на принцесата отива дори по-далече в изказването си:
„Мадам, недейте истината скрива!…
Не, ваша светлост, мойта господарка
на протокола ви се е поддала
и хвали с незаслужена похвала
четирмата, които в руски дрехи
тук бяха, без особени успехи
да завоюват. Бавиха се час,
а пък през този час не помня аз
поне една находка да им хрумна,
не остроумна, ами просто умна!
Тук-там усетих мозък в тях да има,
но беше той един за четирима!“
Жените разкриват, че не са били заблудени от костюмите. За да избегне унижението, кралят признава, че е бил облечен като руснак.
Костюмите, носени от „маскираните московчани“ биха изглеждали забавно на английската аудитория от елизабетската ера. „Шекспир взима концепциите за костюмите от облеклото на московските дипломати и търговци, които е видял в Лондон“, според Драпер. „Изкуственият стил на обличане, който е на мода в Западна Европа, със сигурност би направил дългите плащове и кафтани на чужденците да изглеждат „безформени“ и фактът, че някои от тези дрехи се вземали под наем от императорския гардероб, не би направил по-добра формата им“.
Също така изглежда, че коментарите за „руския навик“ и поведенческите тенденции на руснаците са базирани на разкази от второ лице или лични наблюдения на дипломати и търговци, които Шекспир вижда в Лондон по онова време.
Някои други пиеси на Шекспир като „Мяра за мяра“ правят леки препратки към Русия. Също както Персия и Индия, на Русия се гледа като на екзотична земя, пълна с мистерии в Елизабетска Англия. Като човек, който не пътува извън Великобритания, бардът разчита на всеизвестни факти и литературата от времето, когато британците знаят изключително малко за страната, която ще се превърне в съперничеща империя само няколко века по-късно.
автор: АДЖАЙ КАМАЛАКАРАН
