Какво мислят за цар Фердинанд I дипломатите на Руската империя

Интересният исторически период дава на България също толкова интересен държавен глава – през 1887 г. православната страна е оглавена от католика Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски.

От една страна той става първият монарх на Третото българско царство, постига международното признание на България, но от друга страна е обвинен в национални катастрофи.Димитър Карастоянов

Ще се опитаме да разберем какъв човек е бил цар Фердинанд в очите на руските дипломати и дали наистина е негова заслугата (или вината) за всичко, случило се по време на неговото управление. За целта ще ни помогнат записи на руските дипломати в България – Д. Сементовски-Курило, А. Неклюдов и А. Савински.

НЕ български цар

Произходът на цар Фердинанд до голяма степен определя поведението му. Руските посланици у нас отбелязват, че между католическия цар и православния му народ винаги се е усещал раздор, а Фердинанд е бил наясно с крехкостта на положението си. Царят бил чужд в страната си и се опитвал по всякакъв начин да укрепи династията си, да докаже на всички, че наистина, както пише Сементовски-Курило, „по въпросите на бъдещето на българите може да се ръководи само от славянски национални мисли“.Дмитрий Сементовски-Курило (1907-1911)

Дмитрий Сементовски-Курило (1907-1911)Архив на Посолството на РФ в България

Според посланиците чувството на несигурност е принудило Фердинанд I „да стане по-голям българин от самите българи“, при решаването на най-важните за тях въпроси – завършването на националното обединение и превръщането България в пълноценна европейска държава.

По различен начин

Въпреки абсолютното съвпадане на българските национални стремежи и целите на Фердинанд, начините за постигане, както отбелязват руските дипломати, за тях се различават. Неклюдов пише, че българите „искат да постигнат всичко и не са съгласни на никакви отстъпки“, а предпазливият Фердинанд се съгласява първо да получи частичен резултат, а по-късно да надгражда над него.А. Неклюдов

А. НеклюдовАрхив на Посолството на РФ в България

Ако българският народ е уверен, че дори и при пълен провал все някой ще им помогне (великите сили имат свои интереси на Балканите), царят е по-малко склонен да рискува, защото се страхува за своя трон.

В докладите на руските посланици се отделя специално място на външната политика на цар Фердинанд, която се състои в сръчни маневри между Виена и Петербург, чието съперничество на Балканите се засилва след 1908 година.

Да седне на два стола

Архивна снимка

Неслучайно в специализираната литература за международните отношения Балканите се сравнят  с „кутията на Пандора“ – в региона отдавна има сблъсъци на интереси. След като редица християнски държави придобиват независимост през 1878 г., общото разположение на силите не само на Балканите, но и в света като цяло става значително усложнено.

Както се вижда от дипломатическата кореспонденция по това време, маневрирането на Фердинанд между Виена и Петербург е свързано не само с променящия се баланс на силите, но и  отново с неговата несигурност като владетел, която се засилва след Междусъюзническата война. Австро-Унгария не може да му прости съюза със Сърбия по време на Първата балканска война, а Русия –  неподчинението и отслабването на нейните позиции на Балканите. За Фердинанд Междусъюзническата война е подкрепена от Австро-Унгария и противоречи на Русия. Той обаче все пак се опитва да „седне на два стола“ и демонстрира пред Русия показно смирение: казва на новия посланик в София Савински, че България „има много грешки“, но се надява, че Русия „все още гледа на нея като на своето дете и е готова да ѝ прости заблудите“.

Като обобщава докладите от София, през 1914 г. външният министър С. Сазонов казва: „Хлъзгавия ум на Фердинанд го насърчава да маневрира между многото трудности на обърканата вътрешна ситуация и желанието да получи, ако е възможно, благоразположението на Русия, без да компрометира отношенията с Австрия“.Свободни източници

Дали руснаците го смятат за страхливец?

Имайки предвид броя на конфликтните интереси и сложността на техните взаимодействия, трудно е да обвиним цар Фердинанд за провалите на България през 1913 и 1918 година. Разбира се, личният момент на царя не може да бъде пренебрегнат, но въпреки това решенията му се определят не толкова от него, колкото от тогавашните реалности. На царя му се налага да управлява в епоха на криза, наситена с политически събития и военни конфликти, да се сблъсква с небивалата дейност на народните маси и безпрецедентна експлозия на националните чувства. Като преследва призрака на „Велика България“, той се превръща от носител на „националната идея“ в неин заложник и въплъщава най-големия си страх в живота – като губи трона.

автор: ЮЛИЯ АГЕЕВА

източник: bg.rbth.com

Pin It on Pinterest