Как руски генерал се бори за Парагвай

Иван Беляев (1875-1957) губи всичко в родината си след болшевишката революция, затова се мести в Латинска Америка, преследвайки детските си мечти – и става Хуан Белаеф, национален герой на Парагвай.

Представете си, че страната ви е разтърсена от ужасна гражданска война, а онези, за които сте се борили, са загубили. Земята ви е превзета от комунисти, които убиват приятелите ви; нямате нищо и сте принудени да избягате в чужда страна. Какво бихте направили?

Свободни източници

Това е въпросът, на който всички офицери и войници от антиболшевишката бяла армия трябва да отговорят през 1920-те години, след загубата си в Руската гражданска война 1918-1922. Някои се установяват в Европа или САЩ, като се превръщат в успешни буржоа. Някои идват в България. По-малко успешните трябва да работят като икономи или таксиметрови шофьори; някои се поддават на алкохолизъм или се самоубиват.

Но генерал Иван Тимофеевич Беляев (по-известен като Хуан Белаев), герой от Първата световна война и стар руски императорски офицер, има далеч по-впечатляваща и приключенска съдба от който и да е друг емигрант. Той се мести в Парагвай и се опитва да построи втори дом за руските емигранти там, като в същото време изучава южноамериканските индианци и става техен герой. Как се случва това?

Изследовател и артилерист

Държавен исторически музей на Южен Урал/russiainphoto.ru/

„Моята съдба беше решена от съвсем незначително събитие“, пише Беляев в своята автобиография „Записки на руско изгнание“. „Като дете, разхождайки се с леля си в Санкт Петербург, забелязах една малка книга на книжния пазар със снимка на индианец, наречена „Последният мохикан“ (от Джеймс Фенимор Купър).“

След като прочита този приключенски роман и много други далеч по-сериозни истории, засягащи обичаите и цивилизацията на американските индианци, малкият Беляев напълно се влюбва в тази тема, като запазва интереса си към индианците до края на живота си. „Всяка нощ се молех за моите индианци“, спомня си той за детството си. И все пак му отнема няколко десетилетия и националната катастрофа на Русия, за да може Беляев действително да се срещне с индианците.

Пред себе си има друга кариера – роден в семейство, в което всички мъже са на военна служба, Иван Беляев става артилерист и предано служи на Русия.

Седем години войни

Яков Штейнберг/Централен държавен архив от кино и фотодокументи на Санкт Петербург/russiainphoto.ru/

До началото на Първата световна война през 1914 г. Иван Беляев притежава звание полковник. Чувайки новината, че Русия е обявила война на Австро-Унгария и Германия, той реагира просто: „Да живее Русия, смърт на враговете!“ и поема към фронта да се бие.

„Артилерията е като майка на дете, което се е разболяло“, казва той. „Ние трябва да наблюдаваме нашата пехота отблизо, да слушаме нейния пулс и винаги да сме готови да ѝ помогнем“. Обичан от войниците си, Беляев е класически руски офицер на своето време – консервативен и смел.

Във война полковникът преживява много опасности, но веднъж – съвсем на късмет. Куршум попада в гърдите му, но не стига до гръбнака или вътрешностите му – раненият Беляев е откаран в болница близо до Петроград, където се среща с императрица Александра Фьодоровна и е повишен в генерал. След възстановяването си той се отправя обратно към фронтовата линия.

В спомените си Беляев признава, че, въпреки храбростта и усилията на руската армия, до 1917 г. Русия е твърде изтощена от войната, губейки най-добрите си синове. „Последният от достойните се удави в море от кръв, последният импулс за борба изгоря“, пише той. Хаосът на революцията кара руските хора да обърнат оръжия един срещу друг – първоначално Беляев отказва да се бие срещу руснаци, но след това монархическите му възгледи надделяват.

Загуба и изгнание

E. C. Moody

Бялата армия губи войната. През 1920-те години Беляев, както и много други войници и офицери, отплават далеч от бреговете на Русия. Заедно със семейството си той се мести в Европа, но не се установява и там. Решава да намери нов дом в Латинска Америка.

През 1920-те години руските емигранти в Париж могат да намерят в будките странен рускоезичен вестник, наречен „Парагвай“ и публикуван във Франция от Беляев. Всеки брой започва с първа страница: „Европа провали руската надежда. Парагвай е страна, в която да изградиш бъдеще“. Генералът призовава сънародниците си да отидат в Парагвай и да му помогнат да построи там нова малка Русия. Що се отнася до него, той вече живее в Парагвай от 1924 година.

„Белия баща“

Alberto Vojtech Fric

Защо Парагвай? Дори по стандартите на Латинска Америка тази бедна и слабо населена страна едва ли може да се нарече популярна дестинация – но затова местните власти приветстват имигрантите. Откакто губи Парагвайската война от 1864-1870 г. от съюза на Аржентина, Бразилия и Уругвай, Парагвай остава слаба и няма военна мощ – и да покани някои руски офицери е добър вариант за правителството.

Хуан Белаеф, както го наричат парагвайците, заедно с още 12 офицери от Бялата армия, влиза в парагвайската военна служба през 1924 г., присъединявайки се към Генералния щаб. Интересите му обаче излизат и извън военната сфера – в Парагвай той става учен.

Белаеф води 13 експедиции до Гран Чако – обширна зона в Западен Парагвай, населена от коренните жители мака. „Те говорят собствените си езици и трудно общуват с останалите парагвайци“, отбелязва историкът Борис Мартинов, автор на руската „Парагвайска книга“. Белаеф, очарован от индианците още от детството си, веднага установява тесни връзки с тях, помагайки им с провизии и дрехи, изучавайки древната им култура, отваряйки училища и дори театри.

Парадоксално е, че руският офицер става мост, обединяващ мака с техните по-западни сънародници. Индианците обожават Белаеф – наричат го „Белия баща“.

Нова война

Личен архив

Въпреки че се радва на комуникацията си с мака, Белаеф има по-големи планове. „Бих искал да намеря ъгълче, където да запазя всичко свещено, което е създала вечната свята Русия, както Ноевия ковчег по време на потопа – за по-добри времена“, спомня си той. С негова помощ в Парагвай са основани няколко руски селища, но руската миграция към страната не става широкоразпространена и вътрешните конфликти осъждат идеята за някаква „нова Русия“ в Латинска Америка.

Макар и разочарован, Белаеф смята Парагвай за свой втори дом и заедно с много руски офицери с радост го подкрепя във войната в Чако от 1932-1935 г., когато съседна Боливия напада страната. Ранен и заразен от малария, Белаев е на косъм да умре десетина пъти – но той оцелява и неговата страна, макар и по-малобройна, надделява с помощта на мака, които са лоялни към Белаеф.

Той никога не се връща в Русия, като прекарва остатъка от дългия си живот в Парагвай. Когато умира, мака транспортират тялото му до тяхната територия и го държат в мавзолей, почитайки духа на Белия Баща като божество. Колега руски емигрант в Парагвай казва на приятел относно Белаеф: „Може би ние ще бъдем забравени, след като умрем, но не и той“.

автор: ОЛЕГ ЕГОРОВ

източник: www.bg.rbth.com

Pin It on Pinterest