Историята на кочияшите: кой превозва руснаците на дълги разстояния преди железниците?
Ямщиците са специална каста сред руснаците – тяхната професия се предава по наследство, семействата им се управляват от жени, имат свои особено почитани светци и, разбира се, са най-бързите кочияши в страната.
А ямските служби са измислени от самия Чингис Хан.
Пристигайки в Русия през 1839 г., френският маркиз Астолф дьо Кюстин е шокиран от изключителната скорост, с която руските файтони изминават пътя Москва-Петербург, първото „скоростно шосе“ на Руската империя. „Опитвам се да се науча как да казвам ‘по-леко’ на руски, а други пътници, напротив, настояват те да побързат“, пише дьо Кюстин.
„Тройка“ на Червения площад. Стара Русия“, Александър Соколов (1960), Централен дом на художника.Сергей Пятаков/Sputnik
„Руски кочияш, облечен в дебел кафтан, […] на пръв поглед изглежда жител на Изтока; в начина, по който скача на файтона, се забелязва азиатска пъргавина. […] Грацията и лекотата, бързината и надеждността, с които той управлява живописен впряг, енергичността в най-малките му движения, ловкостта, с която скача на земята, гъвкавата му талия, неговото изправяне, накрая целият му външен вид извиква в паметта природно най-грациозните народи на земята…“, пише де Кюстин.
Кочияшите, които толкова впечатляват френския гост, са наистина специални хора, отделна каста в руското общество. Тяхната професия е една от най-старите в руската държава – всъщност пътните станции помагат за създаването на тази държава.
Имперски кочияши
„Когато служих като кочияш в пощата“ – тези думи от стара руска песен са познати на всички. Но замисляме ли се защо кочияшът „служи“ в пощата?
Ям (пощенска станция) при устието на реките Усури и Сунгаче.МАММ/МДФ/russiainphoto.ru
„Ямщик“ – от думата „ям“ – в монголската империя на Чингис хан тази дума означава постройка на дълъг път, в която се държат коне. Системата от станции, създадена или при Чингис хан или при неговите потомци е ноу-хау, което позволява на монголците да създадат най-голямата империя в историята.
Системата се използва за свързване на центъра на Монголската империя (а след това и нейния наследник, държавата на Златната орда) с покрайнините. За да могат посланиците на владетеля да преодоляват огромни разстояния възможно най-бързо, по пътищата, на определено разстояние една от друга са поставени станции, в които посланикът може да смени уморените коне със свежи, да си почине и да продължи пътуването. Когато зависимостта от Златната орда е преодоляна, тази система в руските земи се запазва и се използва за връзка между руските градове.
А. А. Дейнека
„Великият суверен, московският княз, има кочияши в различните части на княжеството си с достатъчен брой коне, така че където и князът да изпрати свой гончия, за него ще има коне“, пише австрийският дипломат Сигизмунд Херберщайн за ямските служби от XVI век.
Руските ямски станции са разположени на разстояние 40-60 км една от друга (приблизително колкото дневния пробег на един кон). Издръжката им се осигурява от местното население, което носи въведената от монголо-татарите „ямска повинност“ (заменено с данъци в началото на XVIII век). Населението е длъжно да поддържа пътищата и гарите в ред, да доставя каруци, коне и храна за тях, както и да отделя служителите си за дежурство по станции и собствени кочияши – тези, които участват в превоза на държавни служители и товари. Управлението на ямските служби се извършва от отделно учреждение – „Ямски приказ“.
Има много желаещи да станат кочияши – защото те и техните семейства се освободени от държавни данъци, получават земя за строеж на къща и заплати. Работата обаче не е лесна – кочияшът трябва да бъде силен и издръжлив, трезвен и отговорен. Когато постъпи на служба, той обещава, че „няма да се напива по кръчмите, няма да краде, няма да бяга и да изоставя поверените му коне“. Изисква се да превозва пътници, телеграми, товари, а всеки кочияш трябва да държи поне 3 коня и да следи за здравето им.
По Тверская-Ямская
П.О.Ковалевский
През 1693 г. Петър Велики издава личен указ за организацията на пощи „от Москва до Переславъл Залески, Ростов, Ярославъл, Вологда, Вага“. С указа са наложени строги изисквания за работата на кочияшите – особено за транспортирането на кореспонденция, която трябва да се носи „внимателно, в торбички, под пазвата, за да не се намокри от дъжда и да не я изпусне по пътя в нетрезво състояние (ако се намокри или загуби, ще бъде измъчван)“. В случай на нарушаване на целостта на восъчните пломби на държавните писма на кочияша се очаква разпит в Москва (което отново означава изтезание). И за всеки час закъснение кочияшите получават един удар с камшик. Като цяло службата не е лесна.
Следователно кочияшите постепенно се оформят като отделна каста – умението за управление на коне и изкуството да се впрягат, тънкостите в службата и пъргавостта се учат от най-ранна възраст, а кочияшите живеят компактно, в отделни ямски селища. Както в Москва, така и в Ярославъл (друг руски град, известен със своите кочияши), но и в много други градове е имало и все още има ямски улици – там живеят те.
Традициите в техните семейства са силни. До края на XIX в. безусловната глава на семейството на кочияша е най-възрастната жена или бабата – тъй като мъжете прекарват по-голямата част от времето си на пътя, домът остава под контрола на жените. Кочияшите са религиозни, особено почитат светиите Флор и Лавър, които са считани за покровители на конете – например главният московски конски пазар се намира на „Зацепа“ (близо до сегашната жп гара Павелецки), където все още стои църквата на Флор и Лавър.
Документ за пътуване с пощенска кола от Москва до Санкт Петербург на лейтенанта от егерския полк на императорската гвардия, г-н Дурасов.Държавен музей за изобразителни изкуства „А. С. Пушкин“
За обикновения пътешественик кочияшът работи по следния начин: ако имаш пари, можеш да пътуваш с държавни коне, предоставени от пощата. За целта е необходимо да получиш пътен лист – специален документ за използването на държавни коне и файтон. След като го представиш в пощенската станция и платиш за „пробега“ – пари за изминаването на определено разстояние – пътуваш до следващата станция с кочияш, който след това се връща обратно на „своята“ станция.
Като цяло само елитът може да си позволи кочияши. Но за такива пари те бързат като луди. Абат Жан-Франсоа Жоржел пише в своята книга „Пътешествие до Санкт Петербург по времето на император Павел I“: „Руските кочияши карат крайно бързо, почти през цялото време конете галопират… постоянно рискуват да счупят каретата и да се преобърнете и трябва да ги заставите да се движат по-бавно“. Опитните руски пътници предварително вземат резервни оси в багажа си, тъй като знаят, че със сигурност ще бъдат необходими.
Ще яздя с подсвиркване
Куриер. Картина на неизвестен художник по скица на А. ОрловскиPublic domain
Значението на този фразеологизъм е именно в комбинацията от бързина и знаменитото ямско подсвиркване. Въпреки че с декретите си Петър се опитва да въведе специални сигнални рогове по немски модел, те не са възприети. Съществува дори легенда за кочияш, който изгаря устните си с киселина, само и само да не използва този еретичен „предмет“. Кочияшите сигнализират за приближаването си с подсвиркване и викове, а през втората половина на XVIII в. на мода идват валдайските камбанки, закачени под арката на конете. Вярно е, че те звънят толкова силно, че през 1834 г., с указ на Николай I, ездата с тях е предписана само за куриерски тройки и пожарни впрягове.
„Портрет на император Николай I в шейна“, 1950-те.Николай Сверчков
Е, скоростта е много по-висока от тази в Европа – не напразно чужденците се страхуват! Разстоянието от Новгород до Москва, което е 562 версти (около 578 км), се изминава от водача за по-малко от три дни. А Пушкин в „Евгений Онегин“ пише: „Летят неуморими тройки и мяркат се пред твоя взор ред стълбове като стобор“. Припомняме, че една верста, е 1066 метра!
автор: ГЕОРГИ МАНАЕВ
източник: bg.rbth.com
