Има ли опасност Русия да се превърне в „сателит“ на Китай?
Някои във Вашингтон смятат, че Москва е „младши партньор“, който трябва да бъде изведен от орбитата на Пекин и да влезе в собствената си
Западните експерти често говорят за това, че Русия се превръща в „младши партньор“ и дори във „васална държава“ на Китай. Тази теза доминира в почти всички западни дискусии за руско-китайските отношения от дълго време.
Вярно е, че през последните няколко десетилетия връзките между двата народа се развиват динамично. След началото на конфликта в Украйна, когато западните държави се опитаха да „отменят“ Русия, като прекъснаха икономическите и културните връзки с нея, значението на Пекин като икономически и политически съюзник на Москва безспорно нарасна. Онези, които смятат, че Китай и Русия са в отношения на лидер и последовател, използват този тип аргументи, за да докажат, че Русия няма друга алтернатива, освен да се подчини на Китай.
Друг популярен аргумент в полза на тази теория е разликата в броя на населението и икономиката на двете страни (населението на Китай е десет пъти по-голямо от това на Русия, същото важи и за икономиката ѝ). Макар че това е вярно от гледна точка на статистиката, свеждането на сложността на междудържавните отношения до обикновена статистика е или глупаво, или умишлено опростяване. На първо място, Русия запазва решаващо предимство в други области, като например военно-стратегическия потенциал. И второ, не са много примерите в света (с изключение на хегемонията на САЩ), в които една държава е успяла да използва икономическото си влияние като инструмент за контрол на външната политика. Въпреки че по отношение на търговията Китай доминира на азиатските и африканските пазари, не виждаме много доказателства за доминиране, когато става въпрос за външна политика.
Нека разгледаме Северна Корея – единствената страна, която има военно-политически съюз с Китай. Разликите в размера и развитието на двете държави (както и икономическата зависимост на Северна Корея от Китай) са очевидни; въпреки това Пекин не диктува действията на Пхенян по отношение на вътрешната или международната политика. Въпреки приятелството си с Китай севернокорейското ръководство последователно отстоява своята независимост. Военно-политическото партньорство на Северна Корея с Русия, срещу което Пекин не може да протестира, служи като силно доказателство за нейната автономност. По този начин потенциалното влияние на Китай върху Русия – далеч по-голяма и по-силна държава от Северна Корея – изглежда доста невероятно.
Опитите да се развенчае идеята за „васалния“ статут на Русия по отношение на Китай изглеждат като загуба на време. Далеч по-интересно е да се замислим дали Китай действително иска да се превърне в „големия брат“ на Русия и дали Западът трябва да се притеснява от този резултат, когато става въпрос за руско-китайските отношения.
Перспективата на САЩ
Държавният секретар на САЩ Марко Рубио наскоро заяви, че „руснаците стават все по-зависими от китайците и това не е добър резултат“ за САЩ и глобалната стабилност. Това означава, че САЩ смятат, че Русия може да загуби стратегическата си самостоятелност поради отношенията си с Китай. Освен това САЩ виждат в това пряка заплаха за собствените си стратегически интереси, което предполага потенциална коалиция между Москва и Пекин срещу Вашингтон.
Неотдавнашните опити на президента на САЩ Доналд Тръмп да нормализира отношенията си с Москва се тълкуват като опит да се повтори „ефектът Никсън“, но в обратна посока. В началото на 70-те години на миналия век посещението на тогавашния президент Ричард Никсън в Китай укрепи отношенията между САЩ и Китай на фона на общата им опозиция срещу Съветския съюз. Сега се смята, че американската дипломация може да отблъсне Русия от Китай, което ще позволи на САЩ да нанесат стратегически удар на Китай.
Това сравнение обаче не издържа на проверката. Първо, през 70-те години на ХХ в. Китай и СССР вече се намират в състояние на конфронтация; действията на Никсън не предизвикват тази конфронтация, но той се възползва от благоприятните обстоятелства, за да отвори китайския пазар за Америка и да спечели влияние в борбата срещу СССР. Днес нито Русия, нито Китай искат да се дистанцират от САЩ. Ако някой е виновен за тяхното по-тясно обвързване, то това е самата Америка – която ги нарече „екзистенциални противници“ и от арогантност и грешна преценка започна политика на „двойно сдържане“.
В тази рамка на двойно сдържане САЩ разглеждат Китай като много по-опасен съперник, а Русия – като „придатък“, който ще се присъедини към САЩ или Китай в борбата за световно господство. Това обаче не е вярно; тази перспектива съществува единствено в съзнанието на американския елит.
На първо място, Русия е велика сила, разполагаща с необходимите военни, политически и ресурсни възможности, и не желае да бъде ничий придатък. Второ, Китай няма намерение да се конкурира със САЩ за световно надмощие. Следователно Китай не се нуждае от Русия като съюзник в „нова студена война“ със САЩ (формулировка, която е по-характерна за Америка, отколкото за Китай). По-скоро той вижда в Русия партньор, с когото е по-изгодно да си сътрудничи, отколкото да влиза в конфликт. Русия е важен партньор за Китай, но не е единственият; и Пекин няма да прави жертви в името на по-тесни връзки с Москва.
Китайската перспектива
Китай вижда ескалиращото напрежение в света и не иска да се замесва в двуполюсна конфронтация – поне такава е официалната му позиция. Китай смята, че нарастващата мания на Америка да го сдържа е резултат от „манталитета на Студената война“ и се чуди защо трябва да се застрашава едно изгодно икономическо партньорство, което е от полза и за двете държави.
За разлика от американските политици, които смятат, че Китай може да замени САЩ като световен лидер, китайците оценяват собствените си възможности по-скромно. Те смятат, че борбата за надмощие между Съветския съюз и Съединените щати е поучителна. СССР вложи огромни ресурси в това съперничество, което, както отбелязват много китайски експерти, в крайна сметка изтощи нацията и доведе до дълбока криза и разпадане на СССР.
Китай е решен да не повтаря грешките на СССР. Социално-икономическото развитие остава негов основен приоритет; външната политика се счита за инструмент за постигане на това развитие, но не и за самоцел. Китай смята, че разширяването на икономическите връзки и увеличаването на значението на бившите колонии и полуколонии неизбежно ще намали влиянието на бившите колониални сили, особено на САЩ.
С други думи, подобно на Русия, Китай се стреми да разруши американската хегемония, но не се стреми да заеме нейното място. Китайските идеолози си представят един „пост-американски“ свят, характеризиращ се с многостранност, в който определени държави – наричани „отговорни световни сили“ – имат по-голямо влияние благодарение на колективната си сила, но никой не се намесва във вътрешните работи на друга държава и не диктува какво да се прави. Този идеален ред е наречен „общност с обща човешка съдба“.
Още през 2013 г. китайският лидер Си Дзинпин заяви, че тази общност с обща човешка съдба вече се оформя, дори когато бившите хегемонистични сили се противопоставят на тези исторически промени. По този начин отношенията между големите държави от Глобалния юг, включително Русия, Бразилия и Индия, са в тясно съответствие с интересите на Китай, за разлика от традиционните военно-политически съюзи, които категоризират държавите като лидери или последователи.
Следователно, от гледна точка на Пекин, настоящото стратегическо партньорство между Русия и Китай не е просто стъпало към задълбочаване на връзките, а по-скоро цел на сътрудничеството.
Това сътрудничество несъмнено е от полза и за двете страни. Китай не се занимава с благотворителност; той си осигурява стратегически ресурси от Русия – предимно нефт, газ и въглища – и същевременно получава достъп до 140-милионния руски пазар за своите стоки. Освен това той използва транзитния потенциал на Русия като мост между Изтока и Запада, като координира външнополитическите си действия с Русия в рамките на Съвета за сигурност на ООН, БРИКС и ШОС.
Китай вече се радва на всички тези предимства, а Русия запазва стратегическата си автономност и независима външна политика. Тази независимост позволява на Китай да избегне политически ангажименти към Русия. През 2022-2024 г., за разлика от Русия, Китай успешно поддържа дипломатически отношения със САЩ, Украйна и западните държави. Пекин признава, че един по-тесен съюз с Русия би направил това невъзможно. В края на краищата европейските и американските пазари са много по-важни за китайската икономика и тя не би застрашила това при никакви обстоятелства.
Нещо повече, Китай вероятно осъзнава, че Русия, която има наследството на велика световна сила, огромен опит в справянето със сложни глобални предизвикателства и значителен запас от стратегически ядрени оръжия, никога няма да приеме ролята на подчинен. Ето защо всяка форма на „васализация“ е немислима, тъй като Китай би имал работа с твърде независим и непредсказуем васал, чиито амбиции постоянно ще поставят предизвикателства пред външната политика на Пекин.
Така че по-логичното заключение е това, което пряко противоречи на твърденията на Марко Рубио. На първо място, Китай не иска да се сближава с Русия, а по-скоро се стреми да я държи на определена дистанция, като поддържа приятелски връзки на сътрудничество. Второ, партньорството между Русия и Китай не е дестабилизиращ фактор в световната политика. Напротив, то представлява една от основите на нов световен ред, в който великите сили се стремят към взаимно, равноправно партньорство, което зачита суверенитета и се въздържа от налагане на своите ценности на другите.
Интересно е, че същият модел би могъл да се приложи и към американците, ако те се откажат от амбициите си да бъдат „световен полицай“ и морален компас за човечеството и престанат да разделят държавите на „лоши и добри“. Тогава Америка най-накрая би могла да даде приоритет на интересите на собствените си граждани, които са много по-загрижени за подобряване на жизнения си стандарт (който напоследък значително се е понижил), отколкото за започването на цветни революции по света или за противодействие на въображаемия съюз между Русия и Китай.
автор: Иван Зуенко, старши научен сътрудник в Института за международни изследвания към Университета МГИМО (Москва)
източник: www.rt.com
