Общество

Десет от най-добрите екранни адаптации на руски класики

Някои хора твърдят, че книгата винаги е по-добра от филма.

Други смятат, че екранните адаптации дават нов живот на книгите, които вече не вълнуват и не предизвикват. Независимо от коя страна на дебата сте вие, вижте нашите предложения за адаптации, които задължително трябва да гледате.

„Война и мир“ на Сергей Бондарчук

Сергей Бондарчук/“Мосфилм“, 1965

Шестчасовият магнум опус на Бондарчук се превръща в първия съветски филм, спечелил „Оскар“ за най-добра чуждоезична лента през 1969 година. „Война и мир“ печели и „Златен глобус“ за най-добър чуждоезичен филм. Работата по него продължава седем години, като се превръща в най-скъпата продукция, правена някога в СССР.

Характерният стил на Толстой, епичните бойни сцени и впечатляващите герои оживяват в този кинематографичен шедьовър. Изпълнен с изобилие от напрежение и мъдрост, филмът разкрива събитията около Отечествената война от 1812 г. през очите на пет аристократични руски фамилии.

Впечатляващата творба е разделена на четири части, които се въртят около две еднакво важни драми: войната и любовта, като в центъра на събитията са очарователните руски аристократи граф Пиер Безухов (Сергей Бондарчук) и графиня Наташа Ростова (Людмила Савелева).

„Анна Каренина“ на Александър Зархи

Александр Зархи/“Мосфилм“, 1967

Докато Лев Толствой определя своята творба „Война и мир“ като „книга за миналото“, той описва „Анна Каренина“ като „роман за съвременния живот“.

Да, чували сме го и преди. Една омъжена жена започва страстна авантюра с разбивач на женски сърца. В името на граф Алексей Вронски Анна жертва всичко в живота си: любимия си син, своя верен и любящ съпруг и позицията си в обществото. Каренина (в ролята – Татяна Самойлова) се опитва да се отърси от условностите на руското висше общество. Тя залага всичко и няма какво да губи, но в крайна сметка губи разсъдъка си. Отровната ѝ любов граничи с обсебеност, а трагедията е неизбежна.

Филмовата адаптация на романа на Лев Толстой от 1967 г. няма да ви остави безучастни, най-малкото, защото в центъра ѝ е неустоимо красивата руска актриса, наричана често „руската Одри Хепбърн“. Героинята на Самойлова разкрива всички сърцераздирателни черти на Каренина, докато душата ѝ трепти, като горяща свещ.

„Кучешко сърце“ на Владимир Бортко

Владимир Бортко/“Ленфилм“, 1988

Филмът от 1988 г., режисиран от Владимир Бортко, е базиран на едноименния роман на Михаил Булгаков в стил Кафка. Написан през 1925 г., той е публикуван едва през 1987 година. Съветската цензура забранява шедьовъра по идеологически причини.

В средата на 1920-те професор Пеображенски предприема безпрецедентен и малко страховит експеримент. Той трансплантира човешка хипофизна жлеза на улично куче, което е осиновено в апартамент със седем стаи в Москва. Горкото създание се превръща в истински хибрид, който може да ходи, да говори, да пише и да псува. И докато експериментът на професора технически е успешен, всъщност ситуацията не е толкова ясна и еднозначна. Едно е сигурно – някои експерименти по-добре никога да не се правят!

„Престъпление и наказание“ на Лев Кулиджанов

Лев Кулиджанов/Киностудио „М. Горки“, 1969

Екранната версия на класическия роман на Достоевски, създадена през 1969 г., с право се смята за една от най-добрите адаптации на руската класическа литература.

Главният герой Родион Разколников е човек с тревожен ум и разбита душа. В ролята му се изявява Георги Тараторкин, който е едновременно злодей и жертва.

Защо Разколников извършва такова жестоко и малодушно престъпление? Всяко „правосъдие“ решава само за себе си. „Трепереща твар ли съм или имам право“, обяснява логиката си по-късно Разколников. Филмът не е разследване, което държи зрителите под напрежение до последния момент, а един дълъг и болезнен път на покаяние (и паралелно с това, огромен психологически дуел между следователя и убиеца), което поддържа съспенса в този черно-бял филм.

Режисьорът Лев Кулиджанов пресъздава духа на романа на Достоевски с ненадмината прецизност.

„Идиот“ на Иван Пириев

Иван Пирев/“Мосфилм“, 1958

Не е тайна, че романите на Фьодор Достоевски са посветени на герои, изпълнени с тревога, страх и нещастие. В „Идиот“ неговата проницателност отваря нов прозорец към ума на княз Мишкин (в ролята – Юрий Яковлев).

През 1958 г. съветският режисьор Иван Пириев пресъздава на големия екран само първата част от емблематичния роман на Достоевски. Най-голямото предизвикателство е да предаде страстта и нервното напрежение на главните герои чрез диалог и драма.

„Достоевски насочва вниманието ни към горещи теми, включително може би най-важната – властта на парите. Хората често показват своята същност чрез отношението си към парите“, смята Пириев. В една от най-драматичните сцени от филма фаталната рускиня Настася Филиповна хвърля огромна сума пари – 100 000 рубли – в огъня.

Въпреки че филмът е критикуван от много експерти по кино като прекалено театрален, той е задължителен за всички фенове на Достоевски.

„Дворянско гнездо“ на Андрей Кончаловски

Андрей Кончаловски/“Мосфилм“, 1969

Средновековен земевладелец се връща в Русия от Париж, където семейният му живот е пълна каша. Фьодор Лаврецки не се е прибирал от 10 години и се надява да излекува душевните си рани в семейното си имение. Ситуацията започва да се разведрява, след като благородникът се среща с Елисавета (в ролята – Ирина Купченко). Лаврецки (който все още е женен) харесва младата жена, но могат ли изобщо някога да бъдат заедно?

Филмът от 1969 г., базиран на романа на Иван Тургенев от 1859 г., е една тъжна и лирична история за емоционалната нежност и носталгията, мечтите и жертвите, романтичните импулси и самоотвержения алтруизъм. Кой би могъл да знае, че пътят към щастието ще е толкова стръмен? Това е един от онези вечни въпроси. „Дворянско гнездо“ е един тъжен размисъл за човешката душа, който остава без ясни отговори.

„Няколко дни от живота на Обломов“ на Никита Михалков

Никита Михалков/“Мосфилм“, 1979

Неговият мързел е легендарен. Иля Илич Обломов прекарва по-голямата част от живота си в излежаване на дивана. Леглото му е и неговият кабинет – 24/7. В момента, в който благородникът е на път да се размърда, той вика своя слуга Захар и продължава да лежи в леглото. Знае, че семейното имение иска грижи, но да знаеш и да правиш не е едно и също нещо. Обломов катапултира вродения си мързел до върховни нива на отлагане и протакане. И може да си го позволи! Философията му е проста и ясна: защо да правиш нещо по-добро, когато е по-лесно да се примириш с нещата такива, каквито са.

В лентата си от 1979 г. Михаил Михалков разглежда руската култура на отпуснатост и нищоправене. Неговата екранна версия на романа на Иван Гончаров от 1859 г. се гради върху брилянтната игра на Олег Табаков и Юрий Богатирев.

„Бяг“ на Александър Алов и Владимир Наумов

Александър Алов, Владимир Наумов/“Мосфилм“, 1970

Ако не почувствате неспокойния дух на 1920-те, докато четете пиесата „Бяг“ на Михаил Булгаков или романа му „Бялата гвардия“, тогава филмът със сигурност ще ви накара да почувствате смазващата тежест на тъгата и разочарованието. Елена Булгакова, третата жена и сродна душа на писателя, е консултант по време на снимките на филма, като помага на режисьорския тандем да намери правилния тон и да улови вътрешната психология на главните герои, включително на генерал Хлудов, в чиято роля брилянтно се превъплъщава Владислав Дворжецки.

Когато „Бяг“ прави своята премиера през 1971 г., той е един от първите съветски филми, повдигнали завесата на Руската гражданска война и разпадането на антиболшевишкото Бяло движение. В лентата сломените белогвардейци са изобразени не като „банда буржоазни бандити“ (както често са показвани преди това), а като различни хора, чийто живот е белязан от провал, а бъдещето им е застрашено, и те едва оцеляват в изгнание отвъд границите на родината си.

Цивилни и бивши генерали, артисти и инженери, държавни служители и успешни бизнесмени – след Руската революция през 1917 г. милиони граждани бягат от Русия. Те са изгубили всичко, включително най-голямото и най-скъпото си съкровище – родината. „Бяг“ разкрива степента на тяхното страдание по-добре от хиляди думи.

„Тихият дон“ на Сергей  Герасимов

Сергей Герасимов/Киностудио „М. Горки“, 1957

„Тихият дон“ е класика в киното. Съветският филм в три части от 1957 г., режисиран от Сергей Герасимов, е устоял на изпитанието на времето и все още предизвиква дълбоки размисли.

Базиран е на едноименния роман на Михаил Шолохов. През 1965 г. именитият съветски писател получава Нобелова награда за литература заради своя епичен роман, определян като една от най-важните творби на руската литература от XX век.

Казано накратко, „Тихият дон“ е историческа драма, посветена на живота на донските казаци по време на Първата световна война и Руската гражданска война. По своя мащаб и грандиозност драмата е сравнявана с „Война и мир“ на Толстой. Реализмът на Шолохов действително е поразителен. Неговите описания на войната са разтърсващи. Романът е изпълнен с болка, кръв, страх, любов и омраза. И е един от редките случаи, в които филмът напълно пресъздава драмата, страстта и болката на книгата.

„Васа“ на Глеб Панфилов

Глеб Панфилов/“Мосфилм“, 1982

Ина Чурикова демонстрира великолепна игра във „Васа“, режисиран от съпруга ѝ Глеб Панфилов и базиран на известната пиеса на Максим Горки. Актрисата, която е прочута със силното си екранно присъствие, играе главната героиня Васа Железнова. Нейната репутация я предшества: Васа е желязната лейди, въплъщение на сила, власт и воля.

На хартия тя има всичко, за което човек може да мечтае: богатство, семейство, позиции, социални връзки и уважение. Всъщност обаче съпругът на Васа е развратник, брат ѝ е грешник, който пилее богатството на сестра си, а децата ѝ изобщо не искат да поемат семейния бизнес. Няма пари, които могат да купят хармонията и надеждата на милионерката.

Но филмът от 1982 г. изобразява Васа не като корава жена, с която е по-добре да не влизаш в конфликт, а като човек, неспособен да трансформира енергията на страданието в енергия на съществуването. Това наистина е единствената слабост на Васа.

автор: ВАЛЕРИЯ ПАЙКОВА

източник: bg.rbth.com

Интересно от мрежата

Pin It on Pinterest