Проф. Ивайло Дичев: Обществото се е разпаднало на индивидуални атоми, трябва му кауза

Проф. Ивайло Дичев е преподавател в Софийския университет- културолог, социолог и философ. Миналата седмица- 5-7 октомври, той бе в Стара Загора заедно със свои колеги, с които работи по изследователски проект. Проф. Дичев с готовност отговори на наши въпроси.

– Проф. Дичев, интернет-сайтовете набират скорост и вече изместват традиционните досега медии. Това поредна мода ли е или заради финансови проблеми медии са принудени да фалират?

– Традиционните медии са във финансови проблеми, защото днес никой не смята, че трябва да плаща за информация. Това е невидим цивилизационен обрат, станал не само поради технически, но и социо-политически причини. По подобен начин започнахме да мислим, че имаме правото на безплатна медицинска помощ, образование или пенсионно осигуряване – тези неща до втората половина на 19 век съвсем не са очевидни, но ето на, става така, че днес мислим за тях по друг начин.  Същото е с информацията – казвам го със съжаление, защото и аз пиша книги и статии, а по-рано от тези неща се печелеше, поне малко.
Вариантите са два – депрофесионализация, т.е. наместо от професионален журналист или учен се информираме от аматьор-блъгър, който пуска нещата си без пари. Или промяна както в политиката, така е в бизнес модела на новите медии. Политиката – в посока на BBC или France culture, където с държавни пари ви осигуряват достъп до някакви най-важни информационни или културни продукти. Бизнес модела – в посока на Apple, които намериха начин да карат потребителите да плащат малко, но редовно, срещу по-качествена услуга. У нас няма да стане нито едното, нито другото – в политиката се възцари неолибералната идеология, която нахално възвестява края на социалната държава. Що се отнася до бизнес – няма смисъл да говорим. В резултат нашите потребители са обречени да живеят с културата на далечни места. Тези, които са достатъчно образовани, ще живеят все повече с проблемите там, тази, които не са, ще се вгорчават, ще развиват националистически комплекси или просто бавно ще затъпяват пред онлайн игричките.

– Не се ли надценява интернет- на какво влияние може да се разчита след като половината възрастни българи не ползват компютър?

– Този аргумент не ми се вижда валиден. Това много бързо ще се промени, спомнете си колко хора имаха телевизор през 60-те. Когато баща ми купи такъв, цялата махала идваше да гледа у нас „Вилхелм Тел”. Не забравяйте, че повечето от нас си прокарахме за пръв път интернет в къщи в края на 90-те; тогава бръмчеше един патетичен модем, връзката непрекъснато се разпадаше и влизахме в майла си по 2-3 пъти седмично.
По-сериозният проблем е онова, което казах – разслоението вътре в самите начини на ползване на новата технология. Компютърът увеличава неравенствата, не ги намалява. Например, доброто знание на английски там дава хилядократно повече предимства в търсенето на информация, на работа, на стоки, отколкото знанието насъщия език офлайн, което ти позволява, примерно, да сервираш на някой чужденец.

– Може ли да наречем интернет „ неизползваната свобода на словото“?

– Защо неизползвана? Тази свобода се използва всячески, с нея дори се злоупотребява. Проблемът в интернет, и особено у нас, това е неимоверно нарастналото ниво на шум в информационния смисъл на думата. Непрекъснато те обстрелват с всякакви неща и ако не си специално обучен, трудно отсяваш кое е вярно и кое – не, кой кой е, кое ти казват със или без цел. Една градска легенда в мрежата по определение печели пред научната истина – легендата е интересна, художествана, емоционално наторварена, а научните изказвания са предпазливи и следователно скучни. Когато някой самодеец „свободно” разконспирира заговора по посипването ни с алуминиев прашец от самолетите на НАТО, които имали за цел да намалят населеността на планетата, това е интересно – веднага влизаме в сюжета на американски трилър. Когато физикът ви каже, че е измерил един кубически метър въздух и е открил толкова частици, при средно толкова, което не представлява отклонение от нормата – тук няма никаква новина. Аз бих казал по-скоро: интернет е все още неизползваната възможност на гражданското общество да се самоорганизира, да излъчва своите лидери, своите експертизи, своите медийни разследвания. Липсва не свобода, а организация.

– Опитът, поне досега, да се организират социални движения чрез мрежата, не доведоха до кой знае какъв резултат. Как може да се ускори действието им? Имаше няколко опита за организиране на протести онлайн. Бихте ли коментирали протестите онлайн и офлайн?

– Политика се прави с тялото, не с поустинги. Трябва да си там, на площада, да поемеш риск, да те налага полицаят, да стачкуваш, да развяваш лозунги. Едва после мрежата – както и традиционните медии – ще завъртят кадрите в обществото, ще събудят с тях възмущение или съпричастност. Нашите младежи си мислят, че могат някак да се изхитрят, да си седят в къщи и да бъдат граждани, натискайки enter, докато си хапват кифлата. Дигиталната комуникация може да усили неимоверно посланията, да ни извести за арестуван активист на другия край на земята, да подкопае официалните съобщения на властта. Но тя не може да подмени физическия, телесен акт на събиране на хората, в който се образуват общности. Онлайн активност, която не се опира на реални групи, събрани около каузи, идеи,обща съдба – това е симулация. Впрочем много е удобна за властта тази утопия – да си стоят младите пред компютрите, да гласуват онлайн за разни неща и ето ти демокрация…
Има ли, според Вас, разлика между онлайн -поколението и това на студентите в началото на прехода? Каква е тя? Имаме ли каузи днес, ние, българите? 20 години отричахме соца, сега има тъгуващи, едни политици ни призовават да бъдем граждани, други отброяват края на глупостта, а трети правят еврокариера…, а хората търсят щастие навън?

– Не знам. През 90- те имаше все още идея за обща съдба, ако щете – общата мечта да заминете в чужбина. Днес обществото се е разпаднало на индивидуални атоми – един заминава, друг- не, един се спазарил за толкова пари, друг за толкова. Мислехме, че това е глобален процес, свързан с индивидуализирането на производствените взаимоотношения, но ето какво се случи в Гърция, в Испания, дори в САЩ!
Соцът у нас не бива да се мисли през Ленин, а като довършване – не съвсем успешно – на националния проект. За това той е така мил на много хора, това е последното време, в което някак мислим, че сме били заедно, че сме били нация. Какъв е планът сега – не знае никой. За това са се вкопчили хората в АЕЦ „Белене” – проблемът не е в тока, а в идентичността, в представата, че българската държава прави нещо сериозно. Впрочем, надявам се и най-големите носталгици разбраха, че социализъм може да има само там, където има нафта – изборите във Венецуела го показаха отново тези дни. Но това не отменя нуждата да мислим за национална посока, за наместване в глобалната карта, а не просто оцеляване от избори до избори.
Защо така безропотно търпят българите? Явно въпросът е къде за даденото общество е границата на търпимост. У нас това да ти намалят заплатата, да ти накарат да плащаш за зъболекар, да манипулират изборни резултати все още не е криза. Криза е като почне да спира водата, като няма мляко в магазина. Вероятно трябва да се сравняваме с неевропейски страни, да видим кога се надигат хората в Египет, в Кот д’Ивоар.
Нашите деца са много по-зависими от родителите, няма стипендии, столове, кампуси, където да живеят, ето защо предпочитат да си стоят у дома /затова и толкова безумно много филиали и университети/. Когато емигрират, децата за първи път стават независими възрастни хора, за първи път осъзнават правата си в контакта с тамошните студенстки организации. Да се чудим ли, че не искат да се връщат, та да изпаднат пак в патриархална зависимост от родителите?

– През 2011г. статистиката отчете, че ромските деца са повече от българските с около 2% , Вашият коментар….

– Подобни панически цифри се вадят в Германия за турските деца. Вероятно утре ще имаме сирийски или шриланкски деца. Въпросът е защо тези деца не се превръщат в български граждани, неразличими от останалите. От какав произход си трябва да си остане забавна тема за разговор на маса. А начина за интергиране на ромите в българската нация не би следвало да е тайна за управляващите – жилищна и териториална политика, политика по заетост, образование, полицейски и административен котрол, защита от дискриминация… Дори не е съвсем сигурно кои слагаме в категорията роми – при пребояване цифрата им варира със стотици хиляди! Скоро един убит наркоман беше наричан спонтанно от хората циганин – явно тук става дума за първо за социална, не културна характеристика.

– Предстоят парламентарни избори, може би най-непредвидимите от 1989 г. насам. На какво да заложат политиците – на интернет, на площадната агитация или на тази „от врата до врата“. Има ли печеливша формула? Според Вас ще има ли „обратно броене“ за сегашното управление, за каквото се заговори напоследък?

– Политиката изобщо става все по-непредвидима, малко като екстремния климат, свързан с глобалното затопляне. Интернет за момента е деструктивна сила, там могат да се генерират омрази или небивалици – някакви расистки неща около цигани и турци, някакви екологически рискове около шисти или ядрена енергия, някакви корупции и необясними богатства. Но, както казах, едва ли дигиталният свят ще роди сплотен, мотивиран политически субект.
Колкото по-малко се гнусят политиците от контакт с хората, толкова по-добре за тях. Това е магията на политическото – дори дълбоко да презираш, да речем, г-н Цветанов, в момента, в който ти дойде на крака в Стара Загора някак необяснимо се озаряваш, обличаш хубавите си дрехи, протягаш ръка за ръкуване, снимаш се до него с мобилния…
За момента бъдещият парламент изглежда опасно шарен – малки партии, които мъчително ще се коалират. Могат да възникнат бизнес-партии, може би ще имаме някаква пратия на възмущението /ако примерно, някой умре трагично по нечия вина/. Не мога да преценя и до каква степен ще манипулират изборите ГЕРБ и дали, в подобна хипотеза, международните наблюдатели /каквито със сигурност ще имаме/, ще направят скандал. Мисля, че ГЕРБ няма да посмеят да тръгнат по пътя на унгарските десни, които се конфронтираха с ЕС, ако знаем нещо за тях, това е че много зависят от места като Берлин и Вашингтон.

– С какви проекти се занимавате Вие в момента, към какво са насочени ?

– Опитваме да разберем новите културни практики в града и тяхната роля – различните форми на стрийт-арт, частните и НПО проекти, дигиталните форми на творчество и размяна, та дори различни групи хора,събрани около интереси от типа на историята или окултни занимания. Културата вече не е същото, размиват се границите между високо и ниско изкуство, между аматьор и професионалист, между бизнес-интерес и безкористно творчество, между политика и реклама. Някои от досегашните ни изследвания можете да прочетете в списанието за културни изследвания СеминарБГ на: www.seminar-bg.eu.

– Благодаря Ви, желая Ви успех.

Въпросите зададе Нели Филипова
–––
Ивайло Дичев е професор във Философския факултет на Софийския университет „Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други. Доктор на социологическите науки и по философия. Писател и активен есеист, публикува в български и европейски издания. Последната му книга е „Нова културна геометрия: уеб-мрежовици, култур-бракониери, кибер-агитатори” ,изд. „Изток-запад“, 2012 г. Носител е на наградите „Паница“ , „Черноризец Храбър“ и „Димитър Пешев“, рицар на френския Орден на академичните палми.

Публикувано от: novinata.bg