nigqr-djafer-korupciqta-e-prekaleno-vseobhvaten-problem-489581

Д-р Нигяр Джафер: Без палиативни грижи няма комплексно лечение

В никакъв случай не можем да говорим за комплексен характер на грижите за онкоболните, въпреки призивите и въпреки написаните в документите изисквания. За съжаление, непрекъснато повтаряме колко е фрагментирана здравната ни система, как първичната извънболнична помощ няма нищо общо със специализираната и още по-малко с болниците, където се лекуват пациентите, но нищо не се прави. Ако искаме да сме пределно откровени, трябва да кажем, че имаме едно напълно липсващо звено в нашата здравна система и това е системата за долекуване, за дългосрочна и палиативна грижа.

Причините за това състояние на нещата са комплексни, но основната е липсата на финансиране. Защото има стратегически документи, в които пише, че е редно пациентът да получи възможност да бъде дългосрочно лекуван, да бъде възстановяван чрез рехабилитация, а и да му се осигурят палиативни грижи, но това не се използва. От 2012 г. например, на хосписите беше разрешено да работят по клинична пътека за палеативни грижи на онкоболните, но критериите останаха изключително неизпълними, а средствата, които се отделят за това, са символични. Ще се позова на конкретни данни за 2016 г., които на Националния център по обществено здраве и анализи. При тях прави впечатление, че леглата за дългосрочни грижи са 1800 в цяла България при наличие на около 50 000 легла в болничната помощ. От тези 1800 легла, за продължително лечение са едва 1500, а за палеативно лечение – само 54.

Основната причина, поради която болниците не желаят да създават такива легла, е ниската цена на клиничната пътека, която не може да покрие разходите. Иначе, в статистиката можем да намерим информация, че хосписите в България са 45 и те имат около 1000 легла. Но ако само 54 са за палиативни грижи в болничните заведения, това показва, че има изключително голям дисбаланс в системата. Главният проблем е, че при ниската цена, която се плаща и по двете пътеки за дългосрочни грижи, няма инвеститорски интерес. Друг е въпросът, че това е бягство на държавата, на институциите от отговорност.

Смело може да се каже, че липсва ангажимент на държавата и тази липса се оправдава с необходимостта от публично-частно партньорство, но у нас най-често то е без публичната част. Високите цени на тези грижи са причина много хора да бъдат принудени да търсят други решения, а те не са най-добрите. Преди два дни имах разговор, при който се оказа, че между 1800 и 2000 лв. е цената за едномесечно обслужване в домашна обстановка на пациент в един малък областен град. Колко хора могат да си озволят тази цена? Колко хора имат стандарта да си позволят лукса един член от семейството да работи само за това? Очевидно, малко хора могат да го направят. Ето защо ако министър Ананиев има желание да предложи нова концепция, нов модел за здравната система, мисля, че дългосрочните грижи трябва да бъдат много съществена част от тази концепция. Демографските фактори са много ясни, тенденциите са ясни, знае се, че проблемите, за които говорим, ще се задълбочават. Затова държавата не трябва да абдикира от задълженията си и трябва да превърне в реално-работещи публично-частните партьорства като направи така, че да впрегне социалното предприемачество в посока на обществения интерес. Има много такива структури. Например, когато говорим за дългосрочна грижа и предлагането на палиативни грижи, не трябва да забравяме, че това може да става в специализирани институции, в лечебни заведения, в хосписи, но може да става и в домашна среда. Огромен проблем е липсата в България на интегрирани медико-социални грижи в дома. Има такива разработени проекти, които показаха изключително добри резултати. В Северозападна България Българският червен кръст, съвместно с Швейцарския червен кръст натрупаха сериозен опит и аз знам, че вече са остойностили колко струва за един потребител тази помощ. Те работят с екип, обслужващ възрастни и хора с увреждания в няколко общини и това вече е един работещ модел. Само че повече от 10 години се борят да привлекат вниманието на институциите и да накарат Министерството на социалната политика и здравното ведомство да решат заедно проблема, но досега това не се е случило. Аз обаче повече от всякога съм оптимист и мисля, че рано или късно България ще приеме този модел да се предоставят от една страна интегрирани медико-социални грижи в дома и от друга – места, където хората в терминално състояние да получават не само физическа помощ за облекчаване на болката, но и емоционална и духовна подкрепа.

Цалостното лечение на онкопациентите поражда много въпроси. Оказва се, че има сериозни проблеми с Националния раков регистър, който от 2012 г. не функционира нормално и всъщност до там е спряло събирането на официални сведения, на които да се позовават институциите. Когато нямаме ясна регистрация, колко са хората с рак, какви са точните диагнози, на какъв стадий е заболяването, какво лечение получават, какво е по-нататъшното развитие за тях, няма как да се изисква и да се контролира диспансеризацията. Как се наблюдават тези хора, какъв е изходът от терапиите, които получават, знае ли някой? Въобще имаме системен проблем! Прехвърлянето на регистрацията към Националния център по обществено здраве и анализи не доведе до по-добри резултати статистиката, просто защото нямаше предвидено финансиране. Така че никой в момента не може да даде точни данни, колко от тези хора са диспансеризирани, колко не са и колко е точният им брой. Няма министерство, няма институция, която да направи своите анализи, какви средства трябват за лечението на онкоболните в България, след като нямаме точни данни. Ето в такъв парадокс се движим. И мисля, че час по-скоро раковият регистър трябва да бъде активен и да проработи.

От години например, някои от лечебните заведения не подават такава информация към институциите, защото смятат, че не са задължени да го правят. Кой ще накара частнитие болници да се отчитат? И възниква въпросът кой контролира диспансеризацията и цялостното наблюдение на тези пациенти? Отговорът е много тъжен. Ние сме на едно от последните места по ранна диагностика, при това при локализации, с които светът отдавна се е справил и не са проблем и изпитание на общественото здравеопазване. Продължаваме да откриваме тези заболявания в много късен стадий, а това коства изключително много и в личен, и в обществен план по-нататък като лечение и като страдание. Тази неефективност на харченето на стотиците милиони левове за онколечение – помните дебатите, свързани с бюджета на здравната каса всяка година и след това дългите дебати за мораториума върху иновативните медикаменти, и въпреки това се оказва, че продължаваме да сме скъпи на триците и щедри на брашното. Защото пак повтарям – няма регистрация, няма ефикасен контрол, няма сериозни анализи и няма коригиращи действия.

В момента върви дебат за съдбата на общинските болници. Аз отново призовавам министъра на здравеопазването в концепцията, която ще представи в Народното събрание, да отдели сериозно внимание на това кой и как трябва да се преструктурира, за да предложим дългосрочна и съответно палеативна грижа на българските пациенти. Както и да се направят много сериозни анализи във връзка с цялостното преструктуриране не само на общинските болници, но и на областните, и на университетските, които са изцяло държавни, защото там ситуацията също не е розова. Мисля, че хората заслужават по-достойно лечение и отношение, затова са нужни спешни действия.

(www.clinica.bg)

Публикувано от: novinata.bg